Дан Симънс - Ужас

С мълниеносна бързина на нападаща кобра съществото изви шията си напред и надолу, разтвори широко пастта си и сякаш захапа долната част от лицето на Безмълвната дама, поглъщайки половината й глава.

В този миг Ървинг едва не изкрещя. Попречиха му само ритуалната тържественост на момента и собственият му вцепеняващ страх.

Съществото не я погълна. Ървинг осъзна, че гледа повърхността на синкавобялата глава на чудовището — която беше поне три пъти по-голяма от тази на жената — докато тя затвори, но без да стиска плътно, гигантските си челюсти над отворената й уста и изпъкнала брадичка. Ръцете на ескимоската все още бяха разперени настрани в мрака, сякаш се канеше да прегърне планината от мускули и козина, която я обгръщаше.

В този миг музиката започна отново.

Ървинг видя как двете глави — на чудовището и на ескимоската — се клатят бавно, но мина половин минута, преди да разбере, че оргийният басов звук и еротичните стонове, наподобяващи гайда и флейта, всъщност идват от… жената .

Чудовищното същество — бяла мечка или демон с големината на заобикалящите го ледени блокове — духаше в отворената уста и гърлото на ескимоската, свирейки на гласните й струни така, сякаш човешкото й гърло беше някакъв духов инструмент. Трелите, ниските тонове и басовите извивки звучаха все по-силно, все по-бързо, все по-настойчиво — лейтенантът видя как Безмълвната дама повдига леко главата си и извива шията си на една страна в същия момент, в който звярът отпуска триъгълната си глава по-ниско и извива змиеподобната си шия на другата страна; двамата изглеждаха като страстни любовници, които искаха да намерят най-подходящата позиция за страстна целувка с език.

Музиката звучеше все по-бързо и по-бързо — Ървинг беше сигурен, че вече можеше да се чуе на кораба и сигурно предизвиква у всички мъже същата силна и продължителна ерекция, каквато беше получил и той — и изведнъж, без никакво предупреждение, тя секна с внезапността на кулминационната точка, достигната след безумно любене.

Главата на съществото се издигна нагоре и назад. Белият врат се заклати и загърчи.

Безмълвната дама отпусна ръце край голото си тяло, сякаш беше твърде изтощена или възбудена, за да продължи да ги държи разперени встрани. Главата й се отпусна напред върху посребрените от лунната светлина гърди.

„Сега ще я погълне — помисли си Ървинг, все още неспособен да се отърси от вцепенението и да повярва в реалността на разиграващата се пред очите му сцена. — Ще я разкъса на парчета и ще я изяде.“

Но то не го направи. За няколко секунди полюляващата се бяла грамада се скри зад ледения Стоунхендж, придвижвайки се на четири лапи, а после се върна, наведе ниско глава пред Безмълвната и остави нещо на леда пред нея. Ървинг чу глухото падане на нещо органично върху леда и изшляпване, в което имаше нещо познато, но в този момент не можеше да направи връзката — Ървинг не разбираше нищо от онова, което виждаше или чуваше.

Бялото същество се отдалечи бавно; Ървинг усещаше вибрациите на твърдия морски лед, който се тресеше под гигантските лапи. След минута то се върна, като отново положи нещо пред ескимоската. Същото се повтори и трети път.

А след това създанието просто изчезна… стопи се в мрака. Младата жена остана сама, отпусната на колене на равната бяла площадка, пред ниската купчина от тъмни предмети.

Тя остана така още около минута. Ървинг отново си спомни за католическата църква на своя ирландски братовчед и за старите енориаши, които оставаха да се молят на пейките и след приключването на службата. После Безмълвната се изправи, напъха бързо крака в кожените си ботуши, нахлузи панталоните си и облече парката.

Лейтенант Ървинг осъзна, че трепери силно. Знаеше, че поне отчасти причината за това е студът. Щеше да извади голям късмет, ако в тялото му бе останала достатъчно топлина, а в нозете — сили, за да успее да се върне в кораба жив. Нямаше представа как момичето е успяло да оцелее голо.

Безмълвната събра от леда донесените от съществото предмети и ги понесе внимателно в обятията си така, както жена носи сучещото си дете. Изглежда, се беше запътила обратно към кораба, прекосявайки ледената площадка в посока към просеката между наподобяващите Стоунхендж глетчерови върхове, която се намираше на десетина градуса вляво от Ървинг.

Внезапно тя се спря, рязко обърна закачулената си глава към лейтенанта и макар че не виждаше черните очи на жената, той почувства как пронизващият й поглед се впива в него. Продължавайки да стои на четири крака, Ървинг осъзна, че все още се намира сред откритото, заляно от ярка лунна светлина пространство, на три фута от най-близкия глетчерен връх, зад който можеше да се прикрие. Опитвайки се да види по-добре случващото се, той беше забравил, че трябва да се крие.