Дан Симънс - Ужас

И те така и правеха. Петте пласта дървен материал от двете страни на корпуса в комбинация с подсиления отвътре с дървено-желязна конструкция нос се бяха оказали истинско чудо на модерната ледоразбиваща технология, с което не можеше да се мери нито една флотска или цивилна изследователска служба в света. „Ужас“ и „Еребус“ бяха преминали през места, където никой друг кораб, предназначен за плаване из ледовете, не би могъл да оцелее.

Носовият отсек беше истинско чудо. Но вече не беше толкова надежден.

На Ървинг му отне няколко минути, за да намери нередност в трифутовата секция от дебели дъски с ширина фут и половина, докато оглеждаше с фенера в търсене на течове, опипвайки със замръзналите си пръсти и сондирайки с острието на ножа си. Ето тук. Задният край на една изкривена греда беше закрепен с два дълги пирона и сега служеше като един вид панта. Предният й край — който се намираше само на няколко фута от масивния нос и кила, преминаващ по цялата дължина на кораба — беше просто притиснат към мястото си.

След като повдигна гредата с лоста — чудно как, за Бога, младата жена беше успяла да го направи с голи ръце — и я отмести встрани, Ървинг почувства порив от студен въздух и установи, че гледа в тъмна дупка в корпуса с размери осемнайсет инча на три фута.

Това не беше възможно. Младият лейтенант знаеше, че по протежение на двайсет фута в носовата част корпусът на „Ужас“ е обшит с дебели един инч листа от калено желязо, плътно прилепнали един към друг. Дори ако във вътрешната дървена обшивка по някакъв начин се получеше изместване, цялата носова част на корпуса — почти една трета от дължината на кораба — беше облечена в броня.

Но не и сега. От тъмната ледена пещера зад изкъртената греда лъхаше студ. Тази част от носа беше потънала под леда заради наклона на кораба напред, който непрекъснато се увеличаваше заради натрупването на лед под кърмата на „Ужас“.

Сърцето на лейтенант Ървинг биеше яростно. Ако утре „Ужас“ по някакво чудо се озовеше в свободна от леда вода, той щеше да потъне.

Нима Безмълвната дама беше причинила това на кораба? Тази мисъл ужасяваше Ървинг повече от всякакви предположения за магическите способности на ескимоската да изчезва и да се появява когато си поиска. Можеше ли млада жена, която нямаше още двайсет години, да откърти железните листа от обшивката на корпуса и да откове от вътрешната носова обшивка дебелите греди, чието извиване и заковаване на местата им може да се извърши само в корабостроителница, и да знае точно на кое място да го направи, за да не го забележат шейсетте души на борда, познаващи кораба като петте си пръста?

Паднал на колене под ниския таван, Ървинг установи, че диша с отворена уста, а сърцето му продължава да бие яростно.

Оставаше му само да вярва, че двата летни сезона, през които „Ужас“ се беше борил с леда — първо при прехода през Бафиново море, по протока Ланкастър и през целия път около остров Корноулис преди презимуването при остров Бичи, а година по-късно и при трудното придвижване на юг по тесния канал и протока, който сега носеше името на Франклин — някои от железните листа на носовата броня под ватерлинията са се разхлабили и откъснали, а дебелата дървена обшивка е хлътнала навътре след като ледът беше сграбчил кораба в хватката си.

Но възможно ли беше не ледът да е разкъртил дъбовата обшивка? А да е било нещо друго — нещо, което се е опитвало да проникне вътре?

Това вече нямаше никакво значение. Безмълвната дама беше напуснала кораба само преди няколко минути и Джон Ървинг беше твърдо решен да я последва не само за да узнае накъде се е запътила в тъмнината, а и за да види дали — по някакъв невероятен начин, предвид дебелината на леда и невероятния студ — тя сама успява да намери и убие риба или дивеч за храна.

Ървинг знаеше, че ако това се окажеше истина, можеше да ги спаси всичките. Лейтенант Ървинг, както и всички останали, беше чул за развалените консервирани продукти. И на двата кораба отдавна се говореше, че запасите им ще свършат, преди да дойде лятото.

Не успя да се промуши през дупката.

Опита да изкърти съседните греди, но всички останали с изключение на отместената не помръдваха от мястото си. Отворът в корпуса, с размери осемнайсет инча на три фута, беше единственият изход навън. А Ървинг беше твърде обемист.

Той съблече непромокаемата си връхна дреха, дебелия шинел, шала, шапката и уелската перука и ги натика напред в дупката… раменете и горната половина на тялото му отново не можеха да преминат през отвора, макар той да беше един от най-слабите офицери на кораба. Треперейки от студ, Ървинг свали жилетката си и вълнения пуловер, който носеше под нея, и също ги хвърли в черната пролука.