Дан Симънс - Ужас

Левият му крак беше пострадал най-много от чудовището — на няколко места плътта му беше откъсната до костите, а и самият голям пищял беше сериозно увреден от ноктите, — по-късно доктор Педи си призна, че и четиримата лекари не са били сигурни дали не трябва да го ампутират под коляното. Но едно от малкото предимства на арктическия студ е бавното развитие на инфекциите и гангрената и след като наместиха костта и направиха повече от четиристотин шева, кракът на Бланки — макар и изкривен, покрит с белези и на места лишен от цели влакна мускулна тъкан — бавно зарастваше.

— Внуците ти ще бъдат във възторг от тези белези — му каза другият ледови лоцман Джеймс Рийд, който му дойде на посещение.

Студът също беше взел своята дан. Бланки успя да запази пръстите на краката си — лекарите му обясниха, че ще са му нужни, за да успява да пази равновесие с увредения си крак, — но беше изгубил всички останали пръсти с изключение на палеца на дясната си ръка и кутрето, безименния пръст и палеца на лявата ръка. Гудсър, който очевидно доста разбираше от тези работи, го увери, че някой ден ще може да пише и да се храни достатъчно елегантно само с останалите му два съседни пръста на лявата му ръка и ще може да закопчава панталоните и ризата си със същите тези два пръста и палеца на дясната ръка.

На Томас Бланки не му пукаше за закопчаването на панталоните и ризите. Все още не. Той беше жив. Тварта от ледовете беше направила всичко възможно да попречи на това, но той беше оцелял. Можеше да се храни, да разговаря с другарите си, да пие ежедневната си порция ром — бинтованите му ръце вече се справяха с държането на калаеното му канче — и да чете книга, стига някой да му я подпре някъде. Той беше твърдо решен да прочете „Викарият от Уейкфийлд“, преди да си отиде от този свят.

Бланки беше жив и смяташе да си остане жив колкото се може по-дълго. Същевременно се чувстваше странно щастлив. Очакваше с нетърпение да се върне в собствената си каюта на кърмата — между също толкова мъничките каюти на трети лейтенант Ървинг и Джопсън, стюарда на капитана — и това можеше да стане още в някой от следващите дни, когато лекарите бъдат абсолютно уверени, че са приключили с обрязването, шиенето и оглеждането на раните му.

А междувременно Томас Бланки се чувстваше щастлив. Лежейки на леглото, чувайки мърморенето, шепненето, пърденето и смеха на моряците в тъмното спално помещение, намиращо се само на няколко фута зад преградата на лазарета, и ръмженето на господин Дигъл, даващ команди на помощниците си, докато печеше сухари през нощта, Томас Бланки се вслушваше в скърцането и трясъка на морския лед, опитващ се да смачка КНВ „Ужас“, и заспиваше под тези звуци толкова дълбоко, колкото би заспал и ако слушаше приспивна песен, изпята от отдавна починалата му майка.

Трети лейтенант Джон Ървинг трябваше да разбере как Безмълвната напуска кораба и се връща в него, без никой да я види. Тази вечер, един месец от деня, когато за пръв път откри новото леговище на ескимоската, той щеше да разреши загадката, дори това да му струваше пръстите на ръцете и краката.

В деня след като я намери, Ървинг докладва на капитана, че ескимоската жена е преместила убежището си в склада за котвени въжета в трюма, при носа на кораба. Той не съобщи, че я беше видял да яде прясно месо, най-вече защото се съмняваше какво точно е видял през онази ужасна секунда, докато се взираше в малкото, осветено от пламъците на огъня помещение. Освен това не докладва и за прекъснатия от него несъмнен акт на содомия, осъществяван между помощник-калафатника Хики и моряк Менсън. Ървинг знаеше, че като укрива от капитана този шокиращ и важен факт, той пренебрегва професионалните си задължения като офицер от Изследователската служба на флота на Нейно величество, но…

Но какво? Единственото оправдание, което Джон Ървинг можеше да измисли за това толкова сериозно нарушение на служебния си дълг, беше, че на борда на КНВ „Ужас“ и без това вече имаше достатъчно плъхове.

Но наистина загадъчните изчезвания и появявания на Безмълвната дама — макар и приемани от суеверния екипаж като последно доказателство за магическата й сила и игнорирани от капитан Крозиър и останалите офицери като измислица — интересуваха младия Ървинг много повече, отколкото това дали помощник-калафатникът и корабният идиот си доставят удоволствие един на друг в смърдящата тъмнина на трюма.