Дан Симънс - Ужас

Откъм тунела и пукнатините се разнесоха нов рев и шумове, но Бланки не им обърна никакво внимание.

— Майната ти на теб и на оная дяволска самка, от която си се пръкнал — промърмори ледовият лоцман през безчувствените си, замръзнали устни. А може би изобщо не беше проговарял. Той осъзна, че измръзването до смърт — дори придружено от кървене до смърт, въпреки че част от кръвта, изтичаща от многобройните му рани и разкъсвания, вече беше замръзнала — изобщо не болеше. Всъщност дори беше съпроводено със спокойствие… с умиротворение. Чудесен начин да…

Бланки осъзна, че през процепите и тунела прониква светлина. Съществото използваше фенери и факли, за да го примами навън. Но той нямаше да се хване на този стар трик. Щеше да си седи безмълвно, докато светлината не се махнеше, докато окончателно не потънеше в спокойния, вечен сън. Нямаше да достави на тази твар удоволствието да го чуе как говори след продължителния им мълчалив дуел.

— Дявол да го вземе, господин Бланки! — прогърмя басовият глас на капитан Крозиър в горния край на тунела. — Ако сте вътре, отговорете , по дяволите, или просто ще ви оставим тук.

Бланки примигна. Или по-точно се опита да примигне. Миглите и клепачите му бяха замръзнали. Беше ли това поредната примамка и военна хитрост на демоничното същество?

— Насам — изграчи той. След което повтори, този път по-силно: — Насам!

Минута по-късно през дупката на тунела се подаде главата на помощник-калафатника Корнилиъс Хики, един от най-дребничките мъже на „Ужас“. Той носеше фенер. Бланки си помисли замаяно, че все едно наблюдава раждането на някакво джудже със суесто лице.

Накрая се наложи и четиримата лекари да се съберат около него.

От време на време Бланки излизаше от приятната мъгла, в която се беше потопил, за да види как напредват нещата. Понякога върху него работеха лекарите от собствения му кораб — Педи и Макдоналд, — а понякога тези от „Еребус“, Стенли и Гудсър. Понякога само един от четиримата сечеше или режеше, или бинтоваше, или шиеше. Бланки искаше да каже на Гудсър, че когато си наумят, полярните бели мечки могат да тичат много по-бързо от двайсет и пет мили в час. Но пък дали съществото беше полярна бяла мечка? Бланки се съмняваше в това. Полярните бели мечки бяха земни същества, а онази твар се беше появила от другаде. Ледовият лоцман Томас Бланки изобщо не се съмняваше в това.

В края на краищата се оказа, че броят на жертвите не е толкова голям. Никак даже.

Джон Ханфорд изобщо не беше докоснат. След като Бланки го беше оставил заедно с фенера, мъжът, който дежуреше на десния борд, беше угасил светлината и беше напуснал кораба, за да се скрие до левия му борд, докато съществото се катереше по мачтите, за да хване ледовия лоцман.

Александър Бери, когото Бланки смяташе за мъртъв, беше намерен под падналата шатра, сред разпръснатите бурета, точно на мястото, където беше стоял на пост, когато създанието се беше появило на борда и беше потрошило целия хоризонтален рангоут от носа до кърмата. Бери беше отнесъл сериозен удар по главата и не си спомняше нищо от случилото се през тази нощ, но Крозиър каза на Бланки, че са намерили пушката на мъжа и с нея е било стреляно. Ледовият лоцман също беше стрелял със своята, разбира се, и то от упор във фигурата, която се беше извисила над него като стена на кръчма, но никъде по двете страни на палубата не бяха забелязани кървави следи.

Крозиър попита Бланки как е възможно това — как така двама мъже стрелят по някакво животно от упор и не му пускат кръв? — ала ледовият лоцман не можа да му даде никакво обяснение. Но дълбоко в себе си той знаеше , разбира се.

Дейви Лийс също се оказа цял и невредим. Четирийсетгодишният мъж, който дежуреше на носа, сигурно беше видял и чул доста неща — сред които най-вероятно и първоначалната поява на тварта от ледовете на палубата, — но не говореше за това. Дейвид Лийс отново беше изпаднал във вцепенение и сам гледаше втренчено и мълчеше. Първо го отнесоха в лазарета на „Ужас“, но тъй като всички лекари имаха нужда от място, за да работят върху Бланки, Лийс беше откаран на носилка в доста по-просторния лазарет на „Еребус“. Според разговорливите посетители на ледовия лоцман Лийс продължаваше да си лежи там, вперил немигащ поглед в таванските греди.

Самият Бланки не се беше отървал невредим. Съществото беше откъснало половината от дясното му стъпало при петата, но Макдоналд и Гудсър изрязаха и обгориха остатъка, като увериха ледовия лоцман, че — с помощта на дърводелеца или корабния оръжейник — могат да стъкмят кожена или дървена протеза, която ще се привързва с каиши, така че отново да може да ходи.