Дан Симънс - Ужас

Преодолявайки болката, Томас Бланки се надигна на четири крака върху леда. От тънките вълнени ръкавици не беше останало нищо и двете му ръце бяха голи. Беше и гологлав, прошарените му коси се вееха на вятъра — плитката му се беше разплела по време на упражненията върху мачтата. Той не усещаше пръстите си, лицето и крайниците, но всичко останало го болеше по един или друг начин.

Осветено от фенерите, съществото прескочи релинга на десния борд, вдигайки и четирите си крайника във въздуха, и се втурна към Бланки.

Той веднага скочи на крака и побягна към тъмнината, покрила замръзналото море и върховете на глетчерите. Подхлъзваше се, падаше, ставаше и продължаваше да тича, и едва когато се отдалечи на петдесетина ярда от кораба, осъзна, че със същия успех е можел просто да подпише смъртната си присъда.

Трябваше да остане по-близо до кораба. Трябваше да тича около покритите със сняг лодки, подредени покрай корпуса на левия борд, като междувременно вика за помощ.

Не, осъзна Бланки, тогава щеше да загине още преди да успее да си проправи път през оплетения такелаж на носа. Тварта щеше да го спипа за десет секунди.

„Защо хукнах в тази посока?“

Преди да скочи от такелажа, Бланки беше имал план. Но какъв беше той, по дяволите?

Ледовият лоцман чуваше скърцането и тропането по леда зад гърба си.

Някой, като че ли помощник-лекарят на „Еребус“ Гудсър, веднъж беше казал на него и на още няколко моряци колко бързо може да тича бялата мечка към плячката си по заледеното море — двайсет и пет мили в час ли беше? Да, поне толкова. Бланки никога не се беше славил като бърз бегач. А сега трябваше и да преодолява върховете на глетчерите и торосите, и пукнатините в леда, които успяваше да види едва когато се приближеше на няколко фута от тях.

„Затова побягнах насам. Това беше планът.“

Съществото бягаше с големи скокове след него, като избягваше същите назъбени глетчери и дебели тороси, между които тромаво лавираше Бланки. Но ледовият лоцман пъшкаше и хриптеше като спукано духало, докато огромната фигура зад него само леко сумтеше — забавлявайки се, предвкусвайки пиршеството — топуркайки приглушено с предните си лапи по леда, а всяка негова крачка се равняваше на четири или пет на Бланки.

Ледовият лоцман вече се намираше на около двеста ярда от кораба. Когато вряза дясното си рамо в един леден блок, който беше забелязал твърде късно, за да успее да го избегне, и усети как то изтръпна, Бланки изведнъж осъзна, че е бил сляп като къртица през цялото време, докато е тичал, за да спаси живота си. Фенерите на палубата на „Ужас“ бяха останали далеч назад — невероятно далеч — и той нямаше нито време, нито причина да се оглежда за тях. Те не можеха да му осигурят светлина толкова далеч от кораба и щяха само да го отвличат от онова, което правеше.

А то беше, осъзна Бланки, да тича, да заобикаля и да лавира между препятствията по запечатаната в паметта му карта на леденото поле с пукнатините и малките айсберги, простиращи се около КНВ „Ужас“ до самия хоризонт. Бланки бе имал на разположение повече от година, за да оглежда замръзналото море с всичките му неравности, тороси, айсберги и възвишения, и в продължение на няколко месеца получи възможността да се занимава със своите наблюдения при слабата светлина на арктическия ден. Дори през зимата се падаха такива часове на вахта, когато на светлината от луната и звездите и под пламъците на танцуващото северно сияние той изследваше ледените полета около кораба с професионалния поглед на ледови лоцман.

По спомените му тук, на около двеста ярда от „Ужас“, зад последния торос, през който току-що се беше прехвърлил — чуваше скоковете на чудовището на десетина ярда зад себе си, — се намираха разхвърляни хаотично парчета от айсберги, ледени късове, откъртени от по-големите им братя, скупчени в малка планинска верига от ледени блокове с размерите на селски колиби.

Сякаш разбрала накъде се е насочила обречената й плячка, невидимата фигура зад гърба му изпръхтя и увеличи скоростта си.

Твърде късно. Заобикаляйки последния от високите върхове на глетчери, Бланки се озова в айсберговия лабиринт. Тук мислената му карта вече не вършеше работа — той беше виждал миниатюрното айсбергово поле отдалеч, през далекоглед — и той се блъсна в една ледена стена в тъмното, падна по задник и запълзя напред на четири крака в снега, а през това време съществото съкрати разстоянието между тях до няколко ярда, преди Бланки да успее да си събере мисли и да си поеме дъх.