Дан Симънс - Ужас

Главата и раменете на Бланки внезапно се омотаха в нещо — мрежа или паяжина, беше попаднал в капан — и в първия момент той едва не се разкрещя. После разбра какво е това — прикрепените към върха на гротмачтата въжета, обикновено свързващи релинга със салинга на втората рея, които през зимата се използваха от работните екипи за къртенето на напластилия се лед. Въжетата от такелажа на десния борд бяха — невъобразимо как — изтръгнати от многобройните скоби по релинга и палубата с два удара на гигантската лапа. Те бяха покрити с толкова дебел пласт лед, че местата, където се преплитаха, бяха придобили свойствата на платна и подхванати от вятъра, бяха отлетели далеч от десния борд на кораба.

Бланки отново реагира, без да се замисли. Да размишлява върху следващото си действие, намирайки се на шейсет и повече фута над леда, би означавало да се разубеди да го извърши.

Той скочи от проскърцващите ванти върху полюляващите се въжета.

Както и беше очаквал, под тежестта на тялото му въжетата полетяха обратно към грота. Той премина на един фут разстояние от огромното космато създание. В тъмнината беше трудно да различи нещо друго освен очертанията на ужасната фигура, но триъгълната глава, която имаше размерите на торса на Томас Бланки, се обърна рязко върху шията си, твърде дълга и гъвкава, за да принадлежи на същество от този свят, и зъбите, по-дълги от вцепенените пръсти на Бланки, гръмко изщракаха във въздуха точно когато мъжът прелиташе покрай него. Ледовият лоцман усети дъха на чудовището — хищнически дъх на гнило месо, съвсем различен от рибешката воня, лъхаща от устата на полярните мечки, които бяха убивали и одирали върху леда. Това беше горещата смрад на разлагаща се човешка плът, примесена със сяра, топла като силната въздушна струя, изригваща при отварянето на плочата на парния котел.

В този момент Томас Бланки осъзна, че всички моряци, които мислено бе наричал суеверни глупаци, всъщност бяха прави; тази твар от ледовете беше не по-малко демон или бог, отколкото бе животно от плът, кръв и бяла козина. Създанието беше сила, с която трябваше да се примирят, или да я боготворят, или просто да бягат от нея.

Прелитайки над средната част на палубата, той очакваше, че въжетата ще се закачат за остатъците от реите или ще се заплетат във въжетата от такелажа на левия борд — тогава на съществото щеше да му остане само да го придърпа към себе си като голяма риба, попаднала в рибарска мрежа, — но силата на инерцията, придадена им от тежестта на тялото му, и въртеливото им движение го запратиха на петнайсет и повече фута встрани, отляво на гротмачтата.

Сега въжетата се канеха да се залюлеят в обратната посока и да отнесат Бланки право в лявата предна лапа на чудовището, която той виждаше да се протяга сред тъмнината и снежната виелица.

Бланки се извъртя, прехвърляйки цялата си тежест в посока към носа на кораба, и почувства как неповратливите откъснати въжета променят посоката си на движение, след което освободи двата си крака и започна диво да ги размята, опитвайки се да достигне третата рея откъм левия борд.

Левият му ботуш успя да я докосне, докато Бланки прелиташе над нея. Подметката му се плъзна по леда и отлетя нататък, но когато въжетата се люшнаха в обратната посока, към кърмата, двата му ботуша намериха заледената рея и той се оттласна от нея с цялата енергия, която беше останала в краката му.

Оплетената мрежа от въжета премина обратно покрай мачтата, но този път се отклони в посока към кърмата. Краката на Бланки продължаваха да вършеят във въздуха на петдесет фута над разрушената шатра и складовете и когато въжетата се люшнаха отново към гротмачтата и очакващото го там чудовище, той се притисна колкото бе възможно по-плътно към тях.

Ноктите разсякоха въздуха на пет инча от гърба му. Макар и изпълнен с ужас, Бланки не можа да не се възхити — той знаеше, че оттласкването с крака го беше отнесло на почти десет фута от грота. Съществото сигурно беше забило ноктите на дясната си лапа — или ръка — в самата мачта и увисвайки във въздуха, беше замахнало към него с огромната ли лява ръка.

Но го бе пропуснало.

Нямаше да пропусне втори път, когато Бланки се люшнеше обратно към центъра.

Той се вкопчи в крайното въже и започна да се спуска надолу с бързината, с каквато се спускаше по обикновените въжета; безчувствените му пръсти се разраняваха при преминаването през местата, където въжетата се преплитаха, имаше опасност да се изпусне от такелажа и да полети надолу в тъмнината.