Дан Симънс - Ужас

— Лийс! — извика той.

Огромна фигура, която изглеждаше смътно бяла сред бушуващия сняг, се надигна от купчината отломки и го накара да спре на място. Ледовият лоцман не можеше да каже дали съществото е бяла мечка или татуиран демон, както и не можеше да разбере в тъмното дали се намира на десет фута пред него или на трийсет, но знаеше със сигурност, че напълно е блокирало пътя му към носа.

След това създанието се изправи на задните си крака.

Бланки виждаше само неясния грамаден силует — за размерите му можеше да съди единствено по това, че туловището го засланяше от снежните вихри, — но морякът знаеше, че е огромно. Малката триъгълна глава, ако онова нещо горе, в тъмното, наистина беше глава, се издигаше доста над мястото, където доскоро бяха стърчали реите. В тази бяла триъгълна глава като че ли се забелязваха две тъмни дупки — очи? — но те се намираха на поне четиринайсет фута над палубата.

„Невъзможно“ — помисли си Томас Бланки.

Създанието пристъпи към него.

Бланки прехвърли пушката си в дясната ръка, опря приклада в рамото си, подхвана ложата с облечената си в ръкавица ръка и стреля.

При проблясъка и експлозията от искри, ледовият лоцман успя за части от секундата да зърне черните, мъртви, безчувствени очи на акула, взиращи се в него — не, това изобщо не бяха очи на акула, осъзна в следващия миг той, заслепен от блясъка на изстрела, а два абаносови кръга, които бяха по-страховито злобни и интелигентни дори от черните очички на акула, — и безжалостния, неподвижен поглед на хищник, виждащ в него само храна. Тези бездънни черни очи се намираха високо над него, над рамене, които бяха по-широки от разперените ръце на Бланки и които започнаха да се приближават към него, когато грамадната фигура се наведе напред.

Бланки запрати пушката към създанието — нямаше време да презареди — и се хвърли към въжетата.

Само благодарение на четирийсетгодишния си опит в морето ледовият лоцман успя да налучка точното място, където се намираха заледените въжета, без дори да се опитва да ги открие в тъмнината и бушуващата снежна буря. Той се вкопчи в тях с разкривените пръсти на дясната си ръка, която не беше облечена в ръкавица, разметна крака и намери с ботушите си възлите, издърпа със зъби ръкавицата на лявата си ръка и започна да се катери нагоре, висейки почти с главата надолу от вътрешната страна на косо спускащите се към палубата въжета.

На шест инча под краката и задника му нещо разцепи въздуха с мощта на двутонен таран, залюлян с пълна сила. Бланки чу как три дебели отвесни въжета изпукаха, скъсаха се — не може да бъде! — и излетяха нагоре, като едва не го събориха на палубата.

Той успя да се задържи. Уви левия си крак около онези въжета, които бяха останали здрави, намери опора върху заледения такелаж и започна да се изкачва още по-нагоре, без да спира и за миг. Томас Бланки се катереше като маймунка, както се беше катерил на дванайсетгодишна възраст, когато смяташе, че мачтите, платната, въжетата и горният такелаж на тримачтовия военен кораб, на който служеше като юнга, са били създадени от Нейно величество единствено за негово развлечение.

Вече се беше изкачил на двайсет фута и почти достигаше височината на втората рея — която все още стоеше под прав ъгъл спрямо дължината на кораба, — когато тварта под него отново удари по въжетата в основата на гротмачтата, изкъртвайки от релинга дърво, шпилки и пирони, лед и парчета желязо.

Плетеницата от въжета се люшна към гротмачтата. Бланки знаеше, че ударът ще го събори и ще го запрати надолу, право към лапите и зъбите на чудовището. И макар че все още не виждаше нищо в тъмнината по-далеч от пет фута, ледовият лоцман се хвърли към реята.

Замръзналите му пръсти се вкопчиха в дървото и висящите от него въжета, като същевременно единият му крак успя да намери въже, върху което да стъпи. Бланки знаеше, че катеренето по вантите става най-добре на бос крак, но не и тази вечер.

Той се прехвърли върху втората рея, намираща се на повече от двайсет и пет фута над палубата, вкопчи се в заледеното дъбово дърво с ръце и крака, както уплашен ездач се вкопчва в коня си, и трескаво започна да търси опора върху хлъзгавите ванти.

При нормални обстоятелства, дори в тъмнина, при вятър, снеговалеж и буря, всеки истински моряк може да се изкатери на още шейсет фута нагоре по такелажа, докато не стигне до салинга, откъдето да крещи обиди към обезкуражения си преследвач, както някое изкатерило се на високо дърво шимпанзе хвърля надолу плодове или изпражнения от абсолютно безопасното си място. Но в тази декемврийска нощ на КНВ „Ужас“ нямаше такелаж до салинга. Тук горе нямаше абсолютно безопасно място, където да може да се избяга от същество с невероятна сила, способно да счупи реите на гротмачтата.