Дан Симънс - Ужас

„Дали ще сме живи, когато се изкачат тук горе?“ — зачуди се Бланки.

Като се стараеше да се движи колкото се може по-внимателно по покрития с пясък отъпкан сняг, който покриваше наклонената палуба, Бланки заобиколи купчината отломки в задната част на рухналата шатра и продължи напред по тясната пътека покрай десния борд.

Пред него се появи някаква фигура.

Без да отпуска лявата си ръка, в която държеше високо фенера, Бланки вдигна пушката, притиснал пръст към спусъка, готов за стрелба.

— Ханфорд! — възкликна той, когато зърна бледото петно на лицето на мъжа сред тъмната маса от връхни дрехи и шалове. Уелската перука на мъжа беше в безпорядък. — Къде ти е фенерът?

— Изпуснах го — отвърна морякът. Мъжът беше без ръкавици и трепереше неудържимо. Той се приближи до Томас Бланки, сякаш ледовият лоцман беше източник на топлина. — Изпуснах го, когато онази твар събори реята. Фенерът падна в снега и угасна.

— Как така „онази твар събори реята“? — попита настоятелно Бланки. — Нито едно живо същество не би могло да събори реята на грота.

— Но то го направи! — отвърна Ханфорд. — Чух Бери да стреля. След това той извика нещо. После фенерът му угасна. Тогава видях как нещо… голямо, нещо много голямо… скочи върху реята и всичко се срути. Опитах се да стрелям по тварта, докато беше върху мачтата, но пушката ми засече. Оставих я облегната на релинга.

„Скочило е върху реята?“ — помисли си Бланки. Въртящата се рея на гротмачтата се намираше на височина от дванайсет фута над палубата. Нищо не би могло да скочи върху нея. И след като гротмачтата беше цялата заледена, нищо не би могло и да се изкатери до нея. На глас той произнесе:

— Трябва да намерим Бери.

— Нищо на света не може да ме накара да отида до левия борд, господин Бланки. Можете да ме докладвате и да накарате заместник-боцмана Джонсън да ми удари петдесет камшика, но в никакъв случай няма да отида там, господин Бланки. — Зъбите на Ханфорд тракаха толкова силно, че думите му едва се разбираха.

— Успокой се — сопна му се Бланки. — Никого няма да докладвам. Къде е Лийс?

От удобната си позиция на десния борд Бланки би трябвало да може да види фенера на Дейвид Лийс, но носът беше тъмен.

— Фенерът му угасна по същото време, когато аз изпуснах моя — реч Ханфорд, тракайки със зъби.

— Върви си вземи пушката.

— Не мога да се върна там, където… — започна Ханфорд.

— Проклет да си! — изрева Томас Бланки. — Ако не си вземеш пушката още в тази шибана минута , петдесет удара с камшик ще са най-малкото шибано нещо , за което да се притесняваш, Джон Ханфорд! А сега тръгвай !

Ханфорд тръгна. Бланки го последва, без да обръща гръб на срутената шатра насред кораба. Сред сипещия се сняг фенерът осветяваше сфера с диаметър около десет фута. Ледовият лоцман продължаваше да държи фенера и пушката вдигнати. Ръцете му бяха много уморени.

Ханфорд се опита да издърпа пушката си от снега с явно вцепенените си от студа пръсти.

— Къде са ти ръкавиците, човече? — сопна му се Бланки.

Морякът не можеше да му отговори, защото зъбите му тракаха твърде силно.

Бланки остави пушката си на земята, блъсна ръцете на Ханфорд настрани и сам вдигна оръжието му. Почисти цевта от снега, пречупи приклада и подаде пушката на Ханфорд. В края на краищата му се наложи да я тикне под мишницата му, за да може морякът да я подпре върху двете си измръзнали ръце. Бланки пъхна собствената си пушка под мишницата, откъдето можеше бързо да я извади, измъкна един куршум от джоба на шинела си и зареди оръжието на Ханфорд.

— Ако се появи нещо, по-голямо от мен или Лийс — изкрещя той в ухото на Ханфорд, надвиквайки воя на вятъра, — прицели се и натисни тоя спусък, дори ако се наложи да го направиш с шибаните си зъби.

Ханфорд намери сили да кимне.

— Аз ще отида отпред, за да намеря Лийс и да му помогна да отвори предния люк — каза Бланки. В носовата част на палубата, сред тъмната купчина от заледени платна, нападал сняг, начупени рейки и разпилени палети, не се забелязваше никакво движение.

— Не мога… — започна Ханфорд.

— Просто не мърдай от мястото си — сопна му се Бланки и остави фенера на земята до уплашения мъж. — Гледай да не ме застреляш, когато се върна с Лийс, защото се заклевам в Бог, че призракът ми ще те преследва, докато не умреш, Джон Ханфорд.

Морякът кимна с пребледняло лице.

Бланки тръгна към носа. След около десетина крачки той се озова извън кръга от светлина, но очите му не успяха да се адаптират към тъмнината. Твърдите снежинки го удряха в лицето като сачми. Засилващият се вятър над главата му свистеше сред малкото въжета и ванти, които бяха оставили по местата им през безкрайната зима. Тук беше толкова тъмно, че Бланки трябваше да държи пушката си в лявата ръка — върху която все още имаше ръкавица, — докато с дясната опипваше заледения релинг. Доколкото успяваше да види, реята на гротмачтата откъм носовата страна на кораба също беше паднала.