Дан Симънс - Ужас

Година по-рано, през септември, Бланки беше помагал на Крозиър и старшината на марса Хари Пеглър, докато подготвяха „Ужас“ за презимуване за втори път през тази експедиция. Работата не беше лесна, не беше и безопасна. Те свалиха и прибраха под палубата реите и бягащия такелаж. След това изключително внимателно свалиха брамстенгите и стенгите — изключително внимателно, защото и при най-малката грешка при работата с лебедката или при объркване на въжетата тежките мачти можеха да пропаднат през горната палуба, жилищната палуба и третата палуба и да пробият обшивката на кораба като гигантско копие. Случвало се беше заради подобни грешки да потъват кораби. Но ако рангоутът останеше по местата си, през продължителната зима щеше да се натрупа твърде много лед. Ледените шушулки щяха да представляват непрекъсната опасност за вахтените или останалите работещи по палубата и долния такелаж, а и тежестта им беше способна да преобърне кораб.

Когато на палубата останаха само трите пръта на долните части на мачтите — гледка, която за моряка е не по-малко грозна, отколкото човек с ампутирани крайници за художник, — Бланки продължи да помага, наглеждайки разхлабването на вантите и останалия такелаж; твърде натегнатите платна и въжета просто нямаше да успеят да издържат тежестта на толкова много сняг и лед. Дори лодките на „Ужас“ — двата големи велбота и двата по-малки катера, както и капитанският скиф, пинасите, яловете и шлюпките, общо десет на брой — бяха свалени, преобърнати с дъната нагоре, завързани, покрити и складирани върху леда.

Сега Томас Бланки се намираше на втората рея на гротмачтата, на двайсет и пет фута над палубата, и отгоре оставаше само още една рея, като всички въжета към нея бяха обрасли с дебела ледена кора. Самата гротмачта представляваше дебел леден стълб, посипан с допълнителен пласт сняг. Ледовият лоцман възседна реята и се взря напрегнато надолу в тъмнината и снега. Там цареше пълен мрак. Или Ханфорд беше угасил фенера, който Бланки му беше дал, или някой му го беше угасил. Бланки предположи, че мъжът или се спотайва в тъмното, или е мъртъв; и в двата случая не можеше да разчита на помощ от него. Вкопчен в реята, Бланки погледна наляво и видя, че на носа, където дежуреше Дейвид Лийс, също не се вижда никаква светлина.

Бланки се взря напрегнато надолу, опитвайки се да види по-добре съществото, но там не се забелязваше особено движение — едно разкъсано платно плющеше в тъмното, бурета се въргаляха върху палубата, по леда се плъзгаха палети — и всичко, което можеше да различи, беше някаква тъмна маса, влачеща се към гротмачтата, отблъсквайки от пътя си двеста и тристафунтовите бурета, пълни с пясък, с такава лекота, сякаш бяха порцеланови вази.

„Не може да се изкатери по гротмачтата“ — помисли си Бланки. Усещаше студа на реята, проникващ до краката, гърдите и чатала му. Пръстите на ръцете му, облечени само в тънките вълнени ръкавици, започваха да измръзват. Беше загубил някъде уелската перука и вълнения шал. Опитваше се да чуе звука от избиването на клиновете на предния люк и отварянето му, да чуе викове и да види светлината на фенери, когато на палубата се появеше спасителният отряд, но носът на кораба си оставаше тих и тъмен, скрит от снежната вихрушка. „Да не би по някакъв начин да е успяло да блокира предния люк? Поне не може да се изкатери по грота. Нищо с такива размери не може да се катери като хората. Нито пък бялата мечка — ако изобщо е бяла мечка — има опит в катеренето.“

Съществото започна да се катери по отслабената гротмачта.

Бланки усещаше вибрациите, когато то забиваше ноктите си в дървото. Чуваше шляпането му, стърженето и грухтенето… плътно, басово грухтене… докато то се изкачваше.

„То се изкачва.“

Тварта сигурно беше стигнала до отчупените остатъци от първата рея, като просто беше вдигнала предните си лапи над главата. Бланки се взря в тъмнината и беше сигурен, че успя да зърне косматата, мускулеста маса, изкачваща се с главата напред; гигантските предни лапи — или ръце — с дължината на човешки ръст вече бяха подминали първата рея и се забиха по-нависоко в мачтата, докато мощните задни крака с дълги нокти бяха намерили опора върху отчупените краища, останали от реята.

Бланки бавно пропълзя по заледената рея, обгърнал здраво с ръце и крака тресящия се от вятъра хоризонтален прът с дебелина десет инча, както страстен любовник обгръща обекта на своята страст. Върху обърната към носа част от реята се бяха натрупали нови два инча сняг, под които се криеше ледът. Всеки път, когато му се удаваше възможност, Бланки използваше въжетата за опора.