Дан Симънс - Ужас

Въжетата бяха достигнали връхната точка на своята дъга — някъде отвъд релинга на десния борд — и се канеха да се люшнат в обратна посока.

„Все още съм твърде нависоко“ — помисли си Бланки, когато плетеницата от въжета над главата му се засили обратно към гротмачтата.

Съществото с лекота улови такелажа в момента, когато той достигна средата на кораба, но Бланки вече се намираше на двайсет фута под третата рея и продължаваше да се спуска надолу, захващайки се със замръзналите си ръце за преплитащите се въжета.

Тварта започна да придърпва цялата гигантска мрежа от въжета към себе си.

„Мамка му, това е гадно“ — успя да си помисли Томас Бланки, когато тежащият тон или тон и половина заледен такелаж заедно с висящото на него човешко същество започна да се издига нагоре с лекотата, с която рибарят издърпва от водата мрежата с улов.

Ледовият лоцман направи онова, което беше планирал в последните десет секунди от полета си към гротмачтата: плъзна се надолу по въжетата, като същевременно започна да се клати с всички сили напред-назад — представяйки си, че е момче, люлеещо се на въже, — като всеки път достигаше все по-надалеч встрани, докато съществото на мачтата продължаваше да го издърпва нагоре. Колкото и бързо да се спускаше, такелажът се издигаше нагоре със същата скорост. Бланки щеше да достигне края на въжетата тъкмо когато съществото го издърпа при себе си, и пак щеше да се намира на петдесет фута над палубата.

Но засега му оставаше достатъчно дълго въже, за да може да се залюлее на разстояние двайсет фута към десния борд. Той затвори очи и отново си представи, че е момче, люлеещо се на въже.

На по-малко от двайсет фута над главата му се разнесе предупреждаващо изкашляне. Последва силно дръпване и въжетата заедно с Бланки се издигнаха с още пет или осем фута нагоре.

Без да знае дали се намира на двайсет фута над палубата или на четирийсет и пет, мислейки само за това да не изпусне момента, в който се намира максимално близо до десния борд, Бланки се завъртя заедно с въжетата, оттласна се с крака от тях и полетя във въздуха.

Падането му се стори безкрайно.

Първата му задача беше да се извърти във въздуха, за да не се приземи на глава, по гръб или върху корема си. Ледът нямаше да е еластичен — нито пък релингът или палубата, — но той не можеше да направи нищо повече. Ледовият лоцман знаеше, че животът му зависи изцяло от елементарната Нютонова аритметика; Томас Бланки се беше превърнал в дребен проблем от областта на балистиката.

Той предусети, че релингът на десния борд ще премине на шест фута от главата му и успя точно навреме да се свие на кълбо и да приготви ръцете и краката си, преди долната част на тялото му да се вреже в снежно-ледения склон, спускащ се като рампа от повдигнатия под натиска на леда „Ужас“. При скока си на сляпо ледовият лоцман беше успял да направи възможно най-точните изчисления, опитвайки се да се приземи извън твърдата като цимент ледена пътека, по която хората слизаха и се качваха на кораба, и същевременно да избегне заснежените купчини на спасителните лодки, лежащи подредени и завързани под замръзналите платна и затрупани от три фута сняг.

Приземи се върху снежния наклон в началото на ледената рампа, точно зад затрупаните със сняг лодки. От силния удар му секна дъхът. Нещо се скъса или се счупи в левия му крак — Бланки намери време за една бърза молитва към който и да е бог, останал буден тази нощ, това да е скъсан мускул, а не счупена кост — и се затъркаля надолу по дългия, стръмен склон, ругаейки и крещейки от болка, създавайки своя малка снежна вихрушка в силната буря, бушуваща около кораба.

Бланки се спря на около трийсет фута от кораба и остана да лежи по гръб върху покритото със сняг заледено море.

Бързо направи оценка на състоянието си. Ръцете му не бяха счупени, макар да беше навехнал дясната си китка. Главата му като че ли си беше наред. Ребрата го боляха и му беше трудно да си поеме дъх, но предположи, че причината за това са по-скоро страхът и вълнението, отколкото счупени ребра. Ала левият му крак го болеше адски.

Бланки знаеше, че трябва да се изправи и да побегне… веднага… но не можеше да изпълни собствената си команда. Напълно го задоволяваше да си лежи там по гръб, разперил ръце и крака върху тъмния лед, отдавайки топлината на тялото си на леда отдолу и във въздуха наоколо, опитвайки се да възстанови дишането и мисловната си дейност.

От бака определено се чуваха човешки викове и крясъци. Близо до носа се появиха не по-широки от десет фута светлинни кръгове от фенери, осветяващи фучащия снежен вихър. После Бланки чу тежко тупване и трясък, когато демоничната твар се плъзна по мачтата върху палубата. Виковете на моряците се умножиха — в тях се долавяше тревога, макар че хората не можеха да видят ясно създанието, намиращо се зад купчината от натрошени реи, нападал такелаж и разпръснати палети. Прогърмя пушка.