Дан Симънс - Ужас

Огромният звяр, който се катереше по гротмачтата, беше достигнал до реята на Бланки. Поглеждайки през рамо, ледовият лоцман можеше да види масивната му фигура, но дори тогава различаваше тварта само като огромна бледна празнота, поглъщаща част от мачтата.

Внезапно реята се разтърси от толкова силен удар, че Бланки буквално излетя във въздуха, а после се стовари обратно, натъртвайки болезнено тестисите и корема си, а от удара му секна дъхът. Ако не се беше вкопчил здраво с ръцете си в дървения прът, а десният му крак не се беше омотал здраво във въжетата, висящи от реята, Бланки щеше да падне. Чувстваше се така, сякаш някакъв кон, направен от желязо, го е подхвърлил на два фута във въздуха.

Последва нов удар, след който Бланки сигурно щеше да полети надолу в мрака от трийсет фута височина, ако не се беше подготвил за него, вкопчвайки се с всички сили в реята. Но вибрациите бяха толкова силни, че измръзналите пръсти на мъжа се изпуснаха и той се залюля безпомощно под заледената рея, омотан във въжетата и със заплетен в тях крак. Тъкмо успя да се изкатери обратно на реята и последва третият, най-мощен удар. Ледовият лоцман чу пропукването, усети как масивната рея започна да се накланя и осъзна, чу му остават само секунди, преди реята, вантите, въжените стълби и диво клатещите се въжета да се стоварят от двайсет и пет фута височина върху насмолената палуба и пръснатите върху нея отломки.

Бланки направи невъзможното. Първо се изправи на колене върху клатещата се, пукаща, наклонена и заледена рея, после се вдигна на крака, размахвайки комично и нелепо ръце в опит да запази равновесие във виещия вятър, и скочи в тъмнината с разперени крака и ръце с надеждата, че някоя от висящите стълби ще бъде — може да бъде — трябва да бъде някъде там, като се имат предвид наклонът на кораба към носа, виещият вятър, блъскащият се в тънките въжета сняг и възможното влияние на вибрациите от продължаващите удари на създанието върху втората рея на гротмачтата.

Ръцете на ледовия лоцман пропуснаха самотния шкот, поклащащ се в тъмното. Шкотът се удари в замръзналото му лице и докато падаше, Томас Бланки все пак успя да се хване за него, плъзна се още около шест фута надолу и започна трескаво да се издърпва нагоре към третата и последна рея на скъсения грот, намираща се на по-малко от петдесет фута над палубата.

Създанието отдолу изрева. Последва грохотът на стоварващата се върху палубата втора рея заедно с целия й такелаж. Още по-силно от него прозвуча ревът на чудовището, което се беше вкопчило в гротмачтата.

Този шкот представляваше обикновено въже, каквито обикновено висят на осем ярда от гротмачтата. Беше предназначено за бързо спускане от салинга или горните реи, не за изкачване. Но Бланки успя да се изкатери по него. Макар че въжето беше заледено и се мяташе под поривите на вятъра, а Томас Бланки вече не чувстваше пръстите на дясната си ръка, той се катереше като четиринайсетгодишен мичман, забавляващ се заедно с останалите младежи след вечеря в тропическа нощ.

Не успя да се изкатери върху най-горната рея, която беше покрита с твърде дебел пласт лед, но намери увисналите под нея заледени въжета и се прехвърли върху тях от шкота. Ледът се пропука и парчета от него полетяха към палубата. На Бланки му се стори — или много силно се надяваше да е така, — че чува скърцане и удари откъм носа, сякаш Крозиър и останалите моряци се опитваха да си пробият с брадви път през закования преден люк.

Вкопчен като паяк в замръзналите въжета, Бланки погледна надолу и вляво. Или вихрушката беше утихнала, или очите му бяха привикнали с тъмнината, а може би и двете. Той виждаше грамадното чудовище. То продължаваше да се катери упорито към третата и последна рея. Фигурата му изглеждаше толкова огромна на гротмачтата, че изглеждаше като голяма котка, катереща се по ствола на младо дърво. Само дето, помисли си Бланки, тварта, естествено, нямаше нищо общо с котка, като се изключи единствено фактът, че се катереше, забивайки ноктите си дълбоко в леда и укрепената с железни скоби дебела дъбова мачта, която не биха могли да пробият дори снаряди среден калибър.

Бланки се придвижваше бавно по въжетата към края на реята. Ледът се трошеше под краката му и караше замръзналите въжета и платна да скърцат като колосан муселин.

Гигантската фигура достигна нивото на третата рея. Бланки почувства как дървото и въжетата завибрираха и се изкривиха, когато масивното същество прехвърли върху тях част от теглото си. Представяйки си как предните крака на чудовището обхващат много по-тънката трета рея и как лапата му с размера на човешки гръден кош нанася удар върху нея, Бланки започна да се придвижва още по-бързо. Той вече се намираше на почти четирийсет фута от мачтата, почти извън границите на палубата, тъмнееща се на петдесет фута под краката му. Ако някой моряк, занимаващ се с платната, паднеше от това място, щеше да се озове в морето. А ако паднеше Бланки, щеше да се стовари върху намиращото се на повече от шейсет фута под него ледено поле.