Дан Симънс - Ужас

Ако и сега не успееше да премине през корпуса, щеше да му се наложи да изтърпи няколко адски неприятни минути, докато обяснява защо се е върнал от трюма без връхните си дрехи.

Този път успя да се провре. Едвам. Пъшкайки и ругаейки, Ървинг се напъха в тясното пространство, късайки копчетата на бархетната си риза.

„Намирам се извън кораба, под леда“ — осъзна той. Тази мисъл не му се струваше твърде реална.

Намираше се в тясна пещера в леда, който се беше напластил около носа и бушприта. Мястото не стигаше, за да си облече дрехите, затова той продължи да ги избутва напред. Поколеба се дали да не се върне обратно в склада, за да си вземе фенера, но няколко часа по-рано, докато беше на вахта, на небето грееше пълна луна. В крайна сметка взе със себе си лоста.

Ледената пещера беше дълга почти колкото бушприта — повече от осемнайсет фута — и най-вероятно се беше образувала под натиска на тежката бушпритова греда върху леда по време на кратките периоди на топене, последвани от замръзване през предишното лято. Когато Ървинг най-накрая се измъкна от тунела, той продължи да пълзи още няколко секунди, преди да осъзнае, че вече е навън — тънкият бушприт с прибран такелаж и кливерът със заледените му въжета продължаваха да висят над главата му, като не само скриваха небето, но и пречеха на вахтения на носа да го види. И тук, където грамадният черен силует на „Ужас“ се извисяваше в тъмнината, осветявана само от няколкото слаби пламъчета на фенерите, зад бушприта се откриваше път към скупчените ледени блокове и върхове на глетчери.

Треперейки целият от студ, Ървинг започна да навлича пластовете дрехи. Ръцете му се тресяха толкова силно, че не успя да закопчее жилетката, но това нямаше значение. Не му беше лесно да навлече шинела, но поне копчетата му бяха много по-големи. Когато най-после успя да облече всичките си връхни дрехи, младият лейтенант беше измръзнал до кости.

А сега накъде?

На петдесет фута от носа на кораба започваше гората от ледени блокове и изваяните от вятъра върхове на глетчери — Безмълвната можеше да е поела във всяка една посока, — но от ледения тунел, който водеше към трюма на кораба, започваше едва забележима права пътека. Ако не друго, тя поне му предлагаше най-лесния път — и му осигуряваше възможност да остане незабелязан от кораба. Ървинг се изправи, стисна лоста в дясната си ръка и тръгна по хлъзгавия лед на запад.

Никога нямаше да я намери, ако не беше онзи тайнствен звук.

Лейтенантът вече се намираше на няколкостотин ярда от кораба, изгубен в ледения лабиринт — браздата в синкавия лед под краката му отдавна беше изчезнала или по-скоро се беше изгубила сред десетките подобни бразди, — и макар че светлината на пълната луна и звездите осветяваше всичко така, сякаш беше ден, той не забелязваше никакво движение, никакви отпечатъци в снега.

Тогава се разнесе страховитото стенание.

Не, осъзна Ървинг, спирайки се рязко и треперейки с цялото си тяло — той се тресеше от студ от доста време, но сега треперенето идваше някъде отвътре, — това не беше стенание. Във всеки случай не такова, каквото би издал човек. Звукът сякаш бе издаден от някакъв безкрайно странен музикален инструмент… отчасти приглушена гайда, отчасти рев на тръба, отчасти обой, отчасти флейта, отчасти човешки напев. Беше достатъчно силен, за да се чуе от десетина ярда, но почти със сигурност не можеше да се долови от борда на кораба — особено тази нощ, когато вятърът, крайно необичайно, духаше от югоизток. Само че всички тонове се сливаха в звука на един инструмент. През живота си Ървинг никога не беше чувал нещо подобно.

Странната мелодия — която като че ли започна изведнъж, постепенно набра темпо като при сексуален акт и после рязко спря, сякаш достигнала физическата кулминация, без да има нищо общо с изпълнението на някой, който чете ноти от партитура — се носеше откъм глетчеровото поле, близо до един висок торос, намиращ на по-малко от трийсет ярда на север от пътеката с факлите между „Ужас“ и „Еребус“, която по заповед на Крозиър непрекъснато се поддържаше в проходимо състояние. Тази вечер там не работеше никой; целият замръзнал океан беше на разположение на Ървинг — и на който или каквото там създаваше странната музика.

Лейтенантът се промъкна през синкавия лабиринт от ледени блокове и високи върхове на глетчери. Всеки път, когато губеше ориентация, той поглеждаше към пълната луна. Жълтеникавият й ореол приличаше повече на някаква друга планета, внезапно появила се в обсипаното със звезди небе, отколкото на изгледите на луната, които Ървинг беше виждал през годините, прекарани на сушата, или през кратките си морски плавания. Въздухът около нея като че ли трепереше от студ, сякаш самият той се канеше да се вледени. Ледените кристалчета в горните слоеве на атмосферата създаваха огромен втори ореол около луната; долната част на двата светли кръга се скриваше зад хребета на тороса и заобикалящите го айсберги. Около външния ореол, подобно на диаманти върху сребърен пръстен, проблясваха три ярки, сияещи кръста.