Дан Симънс - Ужас

През по-голямата част от времето морските пехотинци се намираха извън полезрението им, като на теория бяха готови да се притекат на помощ в случай на тревога, но на практика правеха всичко възможно, за да стоят по-близо до топлия огън, който бумтеше в железния мангал, поставен край най-високия торос на по-малко от четвърт миля от кораба. Под надзора на лейтенант Ървинг тази сутрин работеха и Джон Бейтс и Бил Синклер, но тези двамата бяха приятели — а и големи мързеливци — и гледаха да стоят по-далеч от младия офицер, за да могат без особено старание да работят върху съседната ледена пирамида.

Денят, макар и тъмен като нощ, не беше чак толкова студен — може би само около минус четирийсет и пет градуса 47 47 Около минус четирийсет и три градуса по Целзий. — и почти безветрен. Нямаше нито луна, нито северно сияние, но проблясващите в утринното небе звезди осигуряваха достатъчно светлина, за да може човек, който се е отдалечил от фенерите или факлите, да намери обратния път. И тъй като някъде там, в тъмнината, продължаваше да броди тварта от ледовете, малцина се осмеляваха да се отдалечат на значително разстояние. Но все пак необходимостта да намерят парчета лед с нужните размери за възстановяването на високите пет фута пирамиди принуждаваше хората непрекъснато да излизат извън осветеното от фенерите пространство.

Ървинг наглеждаше работата и върху двете пирамиди, като често се включваше да помага при ремонта. Хики трябваше само да изчака момента, в който Бейтс и Синклер са се скрили сред ледените блокове зад завоя на пътеката, а бдителността на лейтенант Ървинг се е притъпила.

Помощник-калафатникът можеше да използва някое от стотиците най-различни железни или стоманени инструменти от кораба — на всеки съд от Кралски военноморски флот имаше широк набор от смъртоносни оръжия, някои от които бяха доста оригинални, — но той предпочиташе Магнъс просто да зашемети русокосия франт, да го издърпа на двайсетина ярда встрани от пътеката, да му извие врата, а след това — когато лейтенантът окончателно умреше — да му разкъса контешките дрехи, да му натроши ребрата, хубавичко да размаже руменото му лице, да му избие зъбите, да му счупи ръката и двата крака (или единия крак и двете ръце) и да остави трупа проснат върху леда, докато не бъде открит. Хики вече беше избрал мястото за убийството — сред високите глетчерови върхове, където гладкият лед не беше покрит със сняг, върху който Магнъс да остави следи с огромните си обувки. Той предупреди Магнъс да не се цапа с кръвта на лейтенанта, да не оставя никакви следи от присъствието си и най-важното — да не ограбва трупа.

Тварта от ледовете убиваше хората по най-различни зверски начини и ако горкият лейтенант Ървинг получеше достатъчно силни телесни наранявания, никой от хората и на двата кораба нямаше да се усъмни в това какво се е случило. Лейтенант Джон Ървинг щеше да се превърне в поредния увит в платно труп, отнесен в Стаята на мъртъвците на „Ужас“.

Магнъс Менсън не беше убиец по рождение — а просто идиот по рождение, — но той вече беше убивал хора по заповед на помощник-калафатника, неговия господар и повелител. Нямаше да му представлява трудност отново да го направи. Корнилиъс Хики се съмняваше, че Магнъс дори ще го попита защо лейтенантът трябва да умре — просто такава беше волята на господаря му, която той трябваше да изпълни. Затова Хики се изненада, когато грамадният мъж го придърпа настрани, докато лейтенант Ървинг се беше отдалечил, и прошепна напрегнато в ухото му:

— Призракът му няма да ме преследва, нали, Корнилиъс?

Хики потупа по гърба огромния си приятел.

— Разбира се, че няма, Магнъс. Нима ще ти кажа да направиш нещо, което да накара някой призрак да те преследва, любими?

— Не, не — избоботи Менсън, тръскайки глава. Рошавите му, непокорни коса и брада като че ли напираха да излязат изпод вълнения шал и уелската перука. Гъстите му вежди се смръщиха. — Но защо призракът му няма да ме преследва, Корнилиъс? След като ще го убия, без да ми е направил нищо?

Хики мислеше напрегнато. Бейтс и Синклер се отдалечаваха към мястото, където работният отряд от „Еребус“ издигаше стена от снежни блокове покрай двайсетярдов участък от пътеката, където винаги духаше вятър. Не един човек беше губил пътя си там заради бялата мъгла и капитаните решиха, че при наличието на снежна стена шансовете на куриерите да открият следващите пирамиди ще нараснат. Ървинг щеше да изпрати Бейтс и Синклер да работят там, а след това щеше да се върне сам при последната пирамида, където работеха Хики и Магнъс.