Филипа Грегъри - Бялата кралица

— Той е всеизвестен развратник. Със сигурност ще настоява да се срещне с нея; със сигурност ще я повика в двора — заявява уверено Джон.

— Не ѝ е върнал земите просто от великодушие. Ще поиска заплащане — съгласява се Ричард. — В двора няма жена, с която не си е лягал. Защо да не пробва и с Елизабет?

— Привърженица на Ланкастър — казва Едуард, сякаш това е достатъчно да потвърди, че сме врагове, и Лайънъл кимва мъдро.

— Трудно се отблъсква такъв човек — казва замислено Антъни. Той е далеч по-светски и практичен човек от Джон: пътувал е из целия християнски свят и е учил при велики мислители, а и родителите ми винаги го слушат. — Елизабет, мисля, че може би ще се почувстваш злепоставена. Боя се да не смяташ, че си му задължена.

Свивам рамене.

— Ни най-малко. Нямам нищо освен собствеността, която си върнах. Поисках от краля справедливост и я получих, както е редно да я получи всеки молител, когато правото е на негова страна.

— Въпреки това, ако прати да те повикат, няма да отиваш в двора — казва баща ми. — Това е човек, който е прелъстил половината съпруги в Лондон, а сега се опитва да се добере и до дамите-привърженички на Ланкастър. Той не е свят човек като благословения крал Хенри.

„Нито пък слабоумен като благословения крал Хенри“, помислям си, но на глас казвам:

— Разбира се, татко, както наредите.

Той ме поглежда остро, изпълнен с подозрение, че се подчинявам толкова лесно.

— Не мислиш, че му дължиш благоволението си? Усмивките си? Нещо повече?

Свивам рамене.

— Поисках от него кралска справедливост, а не услуга — отвръщам аз. — Не съм слуга, чиято служба може да бъде купена, или селянин, който може да бъде принуден да положи клетва като васал. Аз съм дама от добро семейство. Имам собствени чувства на вярност и задължения, които зачитам и уважавам. Те не са на негово разположение. Не са на разположение на никой мъж.

Майка ми навежда глава, за да скрие усмивката си. Тя е дъщеря на Бургундия, потомка на водната богиня Мелузина. Никога в живота си не се е смятала за длъжна да прави каквото и да е; никога не би си помислила, че дъщеря ѝ е длъжна да прави каквото и да било.

Баща ми премества погледа си от нея към мен и свива рамене, сякаш примирен с опърничавото чувство за независимост на упоритите жени. Кимва на брат ми Джон и казва:

— Отивам до селото Олд Стратфорд. Ще дойдеш ли с мен?

Двамата излизат заедно.

— Искаш ли да отидеш в двора? Възхищаваш ли му се? Въпреки всичко? — пита ме тихо Антъни, когато другите ми братя излизат от стаята.

— Той е крал на Англия — казвам аз. — Разбира се, че ще отида, ако ме покани. Какво друго бих могла да сторя?

— Например да не отидеш, защото татко и аз току-що те посъветвахме да не го правиш.

Свивам рамене.

— Да, чух ви.

— Как иначе може една бедна вдовица да си проправи път в един коварен свят? — подкача ме той.

— Наистина.

— Ще си глупачка, ако се продадеш евтино — предупреждава ме Антъни.

Поглеждам го изпод ресниците си.

— Аз изобщо не се предлагам за продан — казвам. — Не съм парче панделка. Не съм бут шунка. Не се продавам на никого.

По залез го чакам под дъба, скрита в зелените сенки. Изпитвам облекчение, когато чувам тропот само на един кон по пътя. Ако беше дошъл със стража, щях да се промъкна обратно до вкъщи, обзета от страх за безопасността си. Независимо колко нежен може да бъде в границите на бащината ми градина, не забравям, че той е така нареченият крал на йоркистката армия и че тези войници похищават жени и убиват съпрузите им, сякаш това е напълно в реда на нещата. Сигурно е закалил волята си да привикне да вижда неща, на каквито никой не би трябвало да става свидетел; навярно сам той е вършил неща, които са най-черни грехове. Не мога да му имам доверие. Независимо колко очарователна е усмивката му, и колко честни са очите му, независимо дали мисля за него като за момче, пламенно подтикнато от собствената си амбиция да се устреми към величието — не мога да му се доверя. Това не са времена на благородни постъпки; това не са времената на рицарите в тъмната гора и красивите дами в осветените от луната водоскоци и обещанията за любов, превърнати в балади, които ще се пеят вечно.

Въпреки това, когато кралят спира коня си и скача на земята с едно леко движение, той прилича именно на рицар, излязъл от някоя тъмна гора.

— Вие дойдохте! — възкликва той.

— Не мога да остана дълго.

— Толкова се радвам, че изобщо дойдохте — той се засмива тихо, почти озадачено. — Днес съм като момче — цяла нощ не можах да спя от мисли за вас, цял ден се питах дали изобщо ще дойдете, а сега вие дойдохте!