Филипа Грегъри - Бялата кралица

— Всяка вечер ли го правиш? — пита ме тя. — Дърпаш ли въдицата?

— Да.

— Добре. Това е добре. Той изпрати ли ти някакъв знак? Някаква вест?

— Не очаквам нищо. Той каза, че няма да се видим никога повече.

Тя въздиша:

— О, добре.

Тръгваме обратно към къщата.

— Говори се, че кралят събира войска при Нортхамптън — казва майка ми. — Крал Хенри събира войските си в Нортъмбърланд и ще потегли на юг към Лондон. Кралицата ще се присъедини към него с френска армия, акостирала на суша в Хъл. Ако крал Хенри победи, тогава няма да има значение какво казва или какво мисли Едуард, защото ще е мъртъв, а истинският крал — възстановен на власт.

Ръката ми се стрелва мигновено и сграбчва ръкава ѝ. Бързо като нападаща змия, майка ми стисва пръстите ми.

— Какво има? Не можеш да понесеш да слушаш за поражението му?

— Не го казвай. Не казвай това.

— Да не казвам кое?

— Непоносимо ми е да си го представям победен. Непоносимо ми е да си го представям мъртъв. Той ме помоли да легна с него като войник, тръгнал на смърт.

Тя се изсмива остро.

— Разбира се, че го е направил. Кой мъж, потеглящ на война, някога е устоявал на възможността да извлече от това най-голяма полза?

— Е, отказах. И ако той не се върне, ще съжалявам за този отказ до края на живота си. Съжалявам за него сега. Ще съжалявам за него завинаги.

— Защо да съжаляваш? — подхвърля насмешливо майка ми. — И в двата случая получаваш обратно земята си. Или си я получаваш обратно по заповед на крал Едуард, или той загива, крал Хенри се възкачва на престола и ти я връща. Хенри е истинският крал от нашата династия Ланкастър. Бих си помислила, че трябва да пожелаем победа на него, и смърт на узурпатора Едуард.

— Не го изричай — повтарям аз. — Не му пожелавай злото.

— Независимо какво казвам, спри и помисли — съветва ме тя рязко. — Ти си от династията Ланкастър. Не можеш да се влюбиш в наследника на династията Йорк, освен ако не е победоносен крал и в любовта ви има някаква изгода за теб. Живеем в тежки времена. Смъртта е наш спътник, ходи по петите ни като призрак. Не трябва да мислиш, че можеш да я държиш на разстояние. Ще откриеш, че тя винаги е наблизо. Тя отне съпруга ти. Чуй ме! Тя ще отнесе баща ти, братята и синовете ти.

Протягам двете си ръце, за да я спра.

— Тихо, тихо. Говориш като Мелузина, която предупреждава рода си за смъртта на мъжете.

— Наистина те предупреждавам — казва майка ми мрачно. — Ти ме превръщаш в Мелузина, когато се разхождаш с усмивка, сякаш животът е лесен, мислейки си, че можеш да кокетничиш с един узурпатор. Не си родена в спокойно време. Ще живееш в една разделена страна. Ще трябва да си проправяш път сред кръв и ще познаеш загуби.

— Нищо добро ли не ме чака? — запитвам през стиснати зъби. — Нима ти, като любяща майка, не предвиждаш нищо добро за дъщеря си? Безсмислено е да ме проклинаш, защото вече съм готова да заплача.

Тя млъква, и суровото лице на пророчицата се разтваря в топлото изражение на майката, която обичам.

— Мисля, че ще го имаш, ако това е, което искаш — казва тя.

— Повече от самия живот.

Майка ми се смее, но изражението ѝ е ласкаво.

— Ах, не казвай това, дете. Нищо на света не е по-важно от живота. Имаш да извървиш дълъг път и да научиш много уроци, ако не знаеш това.

Свивам рамене, хващам я под ръка и тръгваме една до друга към къщи.

— Когато битката приключи, независимо кой ще спечели, сестрите ти трябва да отидат в двора — казва майка ми. Тя вечно крои планове. — Могат да отседнат при семейство Баучър или при семейство Вон. Трябваше да заминат преди месеци, но не можех да понеса мисълта да са далече от дома, докато в страната цари безпорядък, и никога да не знам какво може да се случи в следващия миг, и да не мога да получа новини. Но когато тази битка приключи, може би животът пак ще стане същият като преди, само че под управлението на Йорк, вместо на Ланкастър, и момичетата ще могат да отидат да получат образование при нашите сродници.

— Да.

— А синът ти Томас скоро ще е достатъчно голям да напусне дома. Редно е да живее с роднините си: редно е да се научи да бъде джентълмен.

— Не — казвам с такава внезапна жар, че тя се обръща и ме поглежда.

— Какво има?

— Ще задържа синовете си при себе си — заявявам. — Моите момчета няма да ми бъдат отнети.

— Те ще имат нужда от подходящо образование; ще трябва да постъпят на служба в домакинството на някой лорд. Баща ти ще намери някого, собствените им кръстници могат…