Филипа Грегъри - Бялата кралица

— Изпитайте ме! Изпитайте ме! Не знаете какъв е куражът ми. После обаче може да съжалявате за онова, което ще се случи.

Той се поколебава за секунда, докато собственото му сърце бие силно като чук в опасна смесица от гняв и похот, а после се овладява, вдига ръце в знак, че се предава, и отстъпва назад.

— Вие печелите — казва. — Вие печелите, мадам. И можете да задържите кинжала като трофей от победата си. Ето… — той сваля ножницата от колана си и я хвърля на земята. — Защо не вземете и проклетата ножница?

Скъпоценните камъни и емайлираното злато искрят в здрача. Без да откъсвам очи от него дори за миг, коленича и я вдигам.

— Ще ви придружа до дома ви — добавя кралят. — Ще се уверя, че сте стигнали благополучно до вратата си.

Поклащам глава:

— Не. Не мога да допусна да ме виждат с вас. Никой не трябва да знае, че сме се срещали тайно. Ще бъда опозорена.

За миг си помислям, че ще възрази, но той свежда глава.

— Вие тръгнете първа тогава — казва той, — а аз ще ви следвам отзад като паж. Ето че успяхте да ме направите на глупак. Е, можете да се наслаждавате на триумфа си.

Не мога да кажа нищо срещу гнева му, затова кимвам и тръгвам пред него, както той каза, че е редно да направя.

Вървим мълчаливо. Дочувам шумоленето на наметалото му зад мен. Когато стигаме до края на гората и вече могат да ни видят от къщата, спирам за миг и се обръщам към него.

— Вече съм в безопасност — казвам. — Моля ви още веднъж да ми простите за глупостта.

— Аз трябва да ви помоля да ми простите за силата, която използвах — отвръща той сковано. — Навярно съм твърде привикнал да постигам своето. Но трябва да ви кажа, че никога преди не съм бил отблъскван с острието на нож. Собственият ми нож при това.

Обръщам кинжала и му го подавам.

— Искате ли си го обратно, ваша светлост?

Той поклаща глава.

— Запазете го като спомен от мен. Това ще бъде единственият ми подарък за вас. Прощален подарък.

— Няма ли да ви видя отново?

— Никога — казва той простичко и се отдалечава с лек поклон.

— Ваша светлост! — повиквам го, той се обръща и спира.

— Не искам да се разделяме като врагове — казвам немощно. — Надявам се, че можете да ми простите.

— Вие ме направихте на глупак — отговаря той с леден глас. — Можете да се поздравите, че сте първата жена, която прави това. Но ще бъдете последната. И никога повече няма да се подиграете с мен.

Снишавам се в реверанс, а после до слуха ми стига шумът от отдалечаващите му се стъпки и шумоленето на наметалото му, когато се удря в храстите от двете страни на пътеката. Изчаквам, докато вече изобщо не го чувам, а после се изправям да си вървя у дома.

Тъй като съм млада жена, една частица от мен иска да изтичам вътре, да се хвърля на леглото си и да плача, докато заспя. Но не го правя. Не съм като някоя от сестрите си, които лесно се разсмиват и лесно избухват в плач. Те са момичета, на които се случват разни неща, и те го приемат тежко. Но аз се държа като нещо повече от глупаво момиче. Аз съм дъщеря на водна богиня. Аз съм жена с вода във вените, възпитана в сила и твърдост. Аз съм жена, която кара нещата да се случват, и още не съм победена. Не съм победена от едно момче с току-що завоювана корона, и никой мъж няма да си тръгне от мен, сигурен, че няма да се върне повече.

Затова все още не се прибирам у дома. Тръгвам по пътеката към мостчето над реката към мястото, където около ясеновото дърво е завързан конецът на майка ми. Правя нов клуп в конеца и го завързвам здраво, едва тогава си тръгвам към къщи, умислена под светлината на тънкия лунен сърп.

После чакам. Всяка вечер в продължение на двайсет и две вечери слизам до реката и подръпвам конеца като търпелива рибарка. Един ден го усещам как се удря в нещо и въдицата се изопва, когато предметът в края ѝ, какъвто и да е той, се освобождава от тръстиките досами водата. Дърпам леко, сякаш изтеглям на брега улов, после усещам как въдицата се отпуска и се чува лек плясък, когато нещо малко, но тежко, пада по-надълбоко, претъркулва се от течението, а после остава да лежи неподвижно сред чакъла на дъното на потока.

Прибирам се у дома. Майка ми ме чака край езерцето с шараните, загледана надолу в собственото си преобърнато отражение във водата, сребристо в сивия здрач. Образът ѝ прилича на продълговата сребриста риба, вдигаща леки вълнички в езерото, или на плуваща жена. Небето зад нея е препречено от облаци, подобни на бели пера върху бледа коприна. Луната изгрява — сега намаляла и нащърбена. Тази вечер водата се надига високо, плискайки се в малкия кей. Когато заставам до майка си и поглеждам надолу, бихте си помислили, че и двете се надигаме от водата като езерни духове.