Филипа Грегъри - Бялата кралица

— За мен ще бъде чест.

Баща ми отваря уста да предложи да ни придружи, но майка ми казва бързо: „Да, иди, Елизабет“, и двамата се измъкваме от стаята без придружител.

Когато излизаме от тъмния коридор, е топло като през лятото, той ми предлага ръката си и ние слизаме мълчаливо по стъпалата към парка, хванати под ръка. Тръгваме по пътеката, която заобикаля малката градина, засадена с храсти, оформени в причудливи форми, и с лъкатушене си проправяме път из нея, като разглеждаме подрязаните живи плетове и спретнатите бели камъни: но аз не виждам нищо. Той придърпва дланта ми малко по-плътно под ръката си, и усещам топлината на тялото му. Лавандулата започва да цъфти, и аз долавям уханието, сладко като портокалов цвят, остро като дъх на лимони.

— Имам много малко време — казва той. — Съмърсет и Пърси събират армия срещу мен. Сам Хенри ще излезе от замъка си и ще поведе армията си, ако е с ума си и може да командва. Бедният: съобщиха ми, че сега е с ума си, но може да го изгуби отново всеки момент. Кралицата сигурно планира да стовари на суша армия от французи в тяхна подкрепа, и ще трябва да се изправя пред мощта на Франция на английска земя.

— Ще се моля за вас — казвам.

— Смъртта е близо до всички ни — казва той сериозно. — Но тя е постоянен спътник на крал, който е спечелил короната си чрез битки, а сега отново потегля на бой.

Кралят спира за миг и аз спирам заедно с него. Съвсем тихо е, ако не се брои пеенето на една-единствена птица. Лицето му е мрачно.

— Може ли да изпратя един паж да ви доведе при мен тази вечер? — пита той тихо. — Изпитвам към вас копнеж, лейди Елизабет Грей, какъвто не съм изпитвал към никоя жена преди. Ще дойдете ли при мен? Отправям към вас тази молба не като крал, дори не и като войник, който може да загине в битка, а като обикновен мъж към най-красивата жена, която е виждал. Елате при мен, умолявам ви, елате при мен. Това може да е сетното ми желание. Ще дойдете ли при мен тази вечер?

Поклащам глава:

— Простете ми, ваша светлост, но аз съм почтена жена.

— Може да не ви помоля никога повече. Бог знае, че може никога вече да не помоля никоя жена. В това не може да има безчестие. Мога да умра другата седмица.

— Дори така да е.

— Не сте ли самотна? — толкова е близо до мен, че устните му почти докосват челото ми; усещам топлия му дъх върху бузата си. — И нима не изпитвате нищо към мен? Можете ли да кажете, че не ме желаете? Само веднъж? Не ме ли желаете сега?

Оставям очите си да се вдигнат, колкото може по-бавно към лицето му. Погледът ми се задържа за миг върху устата му, после вдигам очи.

— Мили Боже, трябва да ви имам — прошепва той.

— Не мога да бъда ваша метреса — казвам простичко. — По-скоро бих умряла, отколкото да опозоря името си. Не мога да навлека този срам на семейството си — правя пауза. Боя се да не звуча твърде обезсърчаващо. — Независимо от желанието на сърцето си — добавям много тихо.

— Но желаете ли ме? — пита той по момчешки нетърпеливо и аз го оставям да види топлината в лицето ми.

— Ах — изричам. — Не би трябвало да ви казвам…

Той чака.

— Не би трябвало да ви казвам колко много.

— Значи ще дойдете?

— Не.

— Нима тогава трябва да си вървя? Нима трябва да ви оставя? Не мога ли… — той навежда лице към мен, а аз повдигам моето. Целувката му е нежна като полъх, като докосване на перце върху устата ми. Устните ми се разтварят леко и усещам как той потрепва като кон, който държат на стегната юзда. — Лейди Елизабет… кълна се… трябва да…

Правя стъпка назад в този изящен танц и казвам:

— Ако само…

— Ще дойда утре — казва той рязко. — Вечерта. По залез-слънце. Ще ме чакате ли там, където ви видях за първи път? Под дъба? Ще ме чакате ли там? Искам да се сбогувам, преди да замина на север. Трябва да ви видя отново, Елизабет. Та дори да е само това. Трябва.

Кимвам мълчаливо и го проследявам как се обръща на пета и се упътва обратно към къщата. Виждам го как заобикаля и отива към двора на конюшнята, а няколко мига по-късно конят му препуска с грохот по пътеката, докато двамата му пажове пришпорват конете си, за да не изостават от него. Наблюдавам го, докато се изгубва от поглед, след което прекосявам мостчето над реката и намирам конеца, омотан около ясена. Грижливо намотавам конеца още малко и го завързвам. После си отивам у дома.

На вечеря на другия ден има нещо като семейно съвещание. Кралят е изпратил писмо да съобщи, че неговият приятел сър Уилям Хейстингс ще подкрепи моето искане за къщата и земята ми в Брадгейт, и аз мога да бъда сигурна, че ще си върна състоянието. Баща ми е доволен, но всичките ми братя — Антъни, Джон, Ричард, Едуард и Лайънъл — единодушно хранят подозрение към краля, с будната гордост, присъща на всички момчета.