Филипа Грегъри: Бялата кралица

— Майка ми и баща ми бяха много изтъкнати личности в двора на крал Хенри, но сега моето семейство и аз приемаме вашето управление — казвам бързо.

Кралят се усмихва:

— Благоразумно от страна на всички ви, тъй като аз победих — казва той. — Приемам засвидетелстваната от вас почит.

Изкикотвам се леко и изражението му изведнъж се стопля.

— Ако е рекъл Господ, това трябва да свърши скоро — казва той. — Хенри не разполага с нищо повече от няколко замъка в размирната северна провинция. Може да свика грабители като последния разбойник, но не може да събере прилична армия. А неговата кралица не може до безкрайност да се съюзява с враговете на страната, за да се бие срещу собствения си народ. Онези, които се бият на моя страна, ще бъдат възнаградени, но дори онези, сражавали се срещу мен, ще видят, че ще бъда справедлив в победата си. И ще разпростра своето управление чак до северна Англия, дори през техните твърдини, чак до самата граница на Шотландия.

— На север ли отивате сега? — питам аз, отпивайки от малката чаша с ейл. Това е най-хубавият ейл на майка ми, но зад него се долавя друг, остър вкус: сигурно е добавила няколко капки от някаква тинктура, любовна отвара, нещо, което да накара желанието да се усили. На мен обаче не ми трябва нищо. Вече съм останала без дъх.

— Нуждаем се от мир — казва кралят. — Мир с Франция, мир с шотландците, мир на брат с брата, мир между братовчедите. Хенри трябва да се предаде, а съпругата му да спре да събира френски войски да се бият срещу англичаните. Вече не бива да се делим — Йорк срещу Ланкастър — всички трябва да бъдем англичани. Нищо не съсипва една страна повече от това собствените ѝ хора да се бият един срещу друг. Това унищожава семейства, убива ни всеки ден. То трябва да свърши, и аз ще го прекратя. Ще го прекратя тази година.

Обзема ме ужасният страх, който народът на тази страна познава от близо десетилетие.

— Ще има нова битка?

Той се усмихва:

— Ще се опитам да я държа далече от прага ви, милейди. Но това трябва да стане, и трябва да се направи скоро. Помилвах херцог Съмърсет и го приех за свой приятел, а сега той отново избяга при Хенри — изменник на страната на Ланкастър, неверен като всички от рода Боуфорт. Фамилията Пърси вдига Севера на бунт срещу мен. Те мразят фамилията Невил, а членовете на фамилията Невил са най-големите ми съюзници. Това, което става сега, наподобява танц: танцьорите са по местата си и трябва да изпълнят стъпките си. Ще си получат битката: тя не може да бъде избегната.

— Значи армията на кралицата ще мине оттук? — макар че майка ми я обичаше и беше първа сред нейните дами, трябва да кажа, че армията на кралицата е сила, вдъхваща огромен ужас. Наемни войници, които изобщо не се интересуват от страната; французи, които ни мразят, и варварите от северна Англия, според които нашите плодородни нивя и процъфтяващи градове не стават за нищо друго, освен за плячкосване. Последния път доведе шотландците със споразумението, че могат да вземат като заплащане всичко, което отмъкнат. Със същия успех можеше да наеме вълци.

— Аз ще ги спра — казва той простичко. — Ще ги пресрещна в северна Англия и ще ги победя.

— Как можете да сте толкова сигурен? — възкликвам.

Той ми хвърля бърза усмивка и аз затаявам дъх.

— Защото никога не съм губил битка. Никога няма да загубя. Аз съм бърз на бойното поле, и съм опитен; смел съм и имам късмет. Моята армия се придвижва по-бързо от всяка друга: карам войниците си да маршируват бързо и ги придвижвам напълно въоръжени. Предугаждам действията на врага си и го надминавам по бързина. Аз не губя битки. Имам късмет във войната, както имам късмет в любовта. Никога не съм губил в която и да е от тези две игри. Няма да загубя срещу Маргарет Анжуйска: ще победя.

Разсмивам се на увереността му, сякаш не съм впечатлена, но в действителност съм заслепена от него.

Той допива чашата си с ейл и се изправя.

— Благодаря за гостоприемството — казва кралят.

— Тръгвате ли? Тръгвате сега? — заеквам.

— Ще ми напишете ли подробностите по искането си?

— Да. Но…

— Ще ми трябва всичко — имена, дати; земята, която твърдите, че е ваша, и подробностите по правото ви на собственост.

Едва не се вкопчвам в ръкава му, за да го задържа при себе си, като просякиня.

— Ще го направя, но…

— Тогава ще се сбогувам с вас.

Не мога да направя нищо, за да го спра, освен ако майка ми не се е сетила да окуци коня му.

— Да, ваша светлост, и ви благодаря. Но сте добре дошли да останете. Скоро ще вечеряме… или…