Филипа Грегъри - Бялата кралица

Той махва с ръка на по-възрастния мъж до себе си, мъжът излайва някаква заповед, войниците отбиват конете си от пътя и влизат в сянката на дърветата. После кралят скача от големия си кон, пуска поводите и тръгва към мен и моите момчета. Аз съм висока жена, но той ме превъзхожда на ръст с цяла глава: трябва да е висок далеч повече от шест фута. Моите момчета изпружват шии да го видят: струва им се като великан. Той е русокос, със сиви очи, загоряло, открито, усмихнато лице, изпълнен с обаяние, лесно даващ благоволението си. Това е крал, какъвто никога преди не сме виждали в Англия: това е човек, когото народът ще обикне на мига. Очите му са приковани върху лицето ми, сякаш знам тайна, до която той трябва да се добере, сякаш се познаваме от цяла вечност, и усещам, че бузите ми горят, но не мога да откъсна поглед от него.

В този свят една скромна жена свежда поглед, държи очите си наведени към обувките си; един просител се кланя ниско и протяга умолително ръка. Но аз стоя гордо изправена и непоколебима — удивена съм от себе си, че се взирам като невежа селянка, и откривам, че не мога да откъсна очи от неговите, от усмивката му, от погледа му, който изгаря лицето ми.

— Кой е това? — пита той, като все още ме гледа.

— Ваша светлост, това е майка ми, лейди Елизабет Грей — казва синът ми Томас Грей вежливо, смъква шапката си и пада на едно коляно.

Стоящият от другата ми страна Ричард също коленичи и промърморва, сякаш не могат да го чуят:

— Това кралят ли е? Наистина? Той е най-високият човек, когото съм виждал в живота си!

Снишавам се в реверанс, но не мога да откъсна поглед. Вместо това се взирам нагоре към него, както една жена може да се взира с разгорещен от страст поглед в мъж, когото обожава.

— Изправете се — казва той. Гласът му е нисък, предназначен само за моите уши. — С мен ли дойдохте да се срещнете?

— Имам нужда от помощта ви — отвръщам. Едва успявам да оформя думите. Чувствам се, сякаш любовната отвара, с която майка ми напои шала, диплещ се от диадемата ми, упоява мен, а не него. — Не мога да вляза във владение на земите, които получих като зестра, които са моето наследство, сега съм вдовица — заеквам, виждайки придружения му с усмивка интерес. — Сега съм вдовица. Нямам с какво да живея.

— Вдовица?

— Съпругът ми беше сър Джон Грей. Загина при Сейнт Олбънс — казвам. Това е все едно да призная измяната му и отхвърлянето, на което са осъдени синовете ми. Кралят ще разпознае името на командира на конницата на своя враг. Прехапвам устна. — Баща им изпълни дълга си, така, както го разбираше, ваша светлост: беше предан на човека, когото смяташе за крал. Моите момчета не са виновни в нищо.

— Той ви остави тези двама сина?

Кралят се навежда и се усмихва на моите момчета.

— Най-хубавата част от моето състояние — казвам аз. — Това е Ричард, а това е Томас Грей.

Той кимва на синовете ми, които гледат нагоре към него, сякаш е някакъв породист кон — твърде едър, за да го погалят, създание, към което трябва да се отнасят с благоговейно възхищение, а после поглежда отново към мен.

— Жаден съм — казва той. — Домът ви някъде тук наблизо ли е?

— За нас ще е чест… — хвърлям поглед към стражите, които го придружават. Трябва да са поне сто души. Той се подсмихва.

— Те могат да продължат нататък — решава. — Хейстингс! — по-възрастният мъж се обръща и чака. — Вие продължавайте към имението Графтън. Ще ви настигна. Смолет може да остане с мен, а също и Форбс. Ще се присъединя към вас след около час.

Сър Уилям Хейстингс ме оглежда от горе до долу, сякаш съм парче красива панделка за продан. Отвръщам му с твърд поглед, а той сваля шапка и ми се покланя, рязко отдава чест на краля и изкрещява на стражите да яхват конете.

— Къде отивате? — пита той краля.

Момчето-крал ме поглежда.

— Отиваме в къщата на баща ми, сър Ричард Удвил, барон Ривърс — казвам гордо, макар да знам, че кралят ще разпознае името на човек, който се ползваше с висше благоволение в двора на династията Ланкастър, би се на тяхна страна, и веднъж бе принуден да чуе тежки думи лично от него, когато положението между Йорк и Ланкастър се изостри. Всеки от нас познава другите достатъчно добре, но е всеобщо съблюдавана проява на вежливост да забравим, че някога всички бяхме верни на Хенри VI, докато те станаха предатели.

Сър Уилям посреща с вдигане на вежда избора на своя крал за място за спиране:

— Тогава се съмнявам, че ще искате да останете много дълго — казва той грубо и продължава нататък. Земята се разтърсва, когато те преминават, после прахта се сляга и те ни оставят обгърнати в топла тишина.