Филипа Грегъри - Бялата кралица

— Не, трябва да вървя. Приятелят ми Уилям Хейстингс ще ме чака.

— Разбира се, разбира се. Не искам да ви задържам…

Изпращам го до вратата. Мъчно ми е, че си тръгва така внезапно, и въпреки това не мога да измисля нищо, за да го накарам да остане. На прага той се обръща и поема ръката ми. Свежда ниско русата си глава и с изящен жест обръща ръката ми. Целува дланта ми и сгъва пръстите ми върху целувката, сякаш за да я запази на сигурно място. Когато се изправя с усмивка, виждам, че знае много добре, че този жест ме е накарал да се разтопя и че ще държа ръката си стисната до времето за лягане, когато ще мога да я притисна към устата си.

Той свежда поглед към замаяното ми лице, към ръката ми, която се протяга против волята ми да докосне ръкава му. Тогава отстъпва:

— Аз лично ще взема утре документа, който ще подготвите — казва той. — Разбира се. Нима си помислихте нещо различно? Как можахте? Нима си мислехте, че мога да си тръгна от вас, и да не се върна? Разбира се, че ще се върна. Утре по пладне. Ще ви видя ли тогава?

Сигурно чува ахването ми. Цветът нахлува обратно в лицето ми, така че бузите ми са пламнали и зачервени.

— Да — заеквам. — Ут-утре.

— По пладне. После, ако позволите, ще остана за вечеря.

— За нас ще бъде чест.

Кралят ми се покланя, обръща се и тръгва надолу по коридора, минава през широко отворената двойна врата, и излиза на яркото слънце. Слагам ръце зад гърба си и се хващам за голямата дървена врата, за да не падна. Наистина, коленете ми са твърде омекнали и не ме държат.

— Отиде ли си? — пита майка ми, като влиза тихо през малката странична врата.

— Ще се върне утре — казвам аз. — Ще се върне утре! Ще се върне да ме види утре!

Когато слънцето вече залязва и моите момчета казват вечерните си молитви, свели руси глави върху сключените си ръце до краката на тесните си легла, майка ми излиза от входната врата на къщата, тръгва пред мен и ме повежда надолу по лъкатушещата пътека към мястото, където мостът — две дървени дъски — прекосява река Тоув. Тя минава от другата страна, докато причудливата ѝ диадема се удря в надвисналите клони на дърветата, и ми прави знак да я последвам. После полага длан върху едно голямо ясеново дърво и виждам, че около покрития с груба кора дебел ствол е увит тъмен копринен конец.

— Какво е това?

— Навий го — това е всичко, което казва тя. — Навивай го, по трийсетина сантиметра всеки ден.

Слагам ръка върху конеца и го дръпвам леко. Той се поддава лесно, в далечния край е завързано нещо малко. Но не мога да видя какво е, защото конецът минава през реката и се прехвърля в тръстиките от другата страна.

— Магия — казвам с равен тон. Баща ми е забранил тези ритуали в къщата си: законът на страната го забранява. Ако се докаже, че си вещица, това значи смърт: смърт чрез удавяне — потапят те в реката с ниско столче, привързано за дълъг прът, или удушаване от ковача на селския кръстопът. Днес в Англия на жени като майка ми не е позволено да имат нашите умения: ние сме обявени извън закона.

— Магия — съгласява се тя, без да се смути. — Мощна магия за добра кауза. Напълно си струва риска. Идвай всеки ден и навивай конеца, по трийсетина сантиметра всеки път.

— Какво ще се покаже? — питам я. — В края на тази твоя въдица? Каква голяма риба ще уловя?

Тя ми се усмихва и слага ръка на бузата ми.

— Най-съкровеното ти желание — казва тя нежно. — Не съм те отгледала, за да бъдеш бедна вдовица.

Майка ми се обръща и отново прекосява моста, а аз дръпвам конеца, както ми каза, намотавам дванайсет инча от него, затягам го отново и тръгвам след нея.

— А за какво си ме отгледала тогава? — питам я, докато вървим редом една до друга към къщата. — Каква трябва да стана? Какъв е твоят велик план? В един воюващ свят, където, изглежда, въпреки твоята прозорливост и магии, сме застанали на губещата страна?

Новата луна изгрява — като мъничък сърп. Без да изречем и дума, и двете отправяме към нея желания, снишаваме се в поклон, и чувам лекото дрънчене, когато преобръщаме дребните монети в джобовете си.

— Отгледах те, за да станеш най-доброто, което можеш да бъдеш — казва тя простичко. — Не знаех какво ще е то, и все още не знам. Но не съм те отгледала, за да бъдеш самотна жена, тъгуваща за съпруга си, бореща се да опази синовете си; жена, спяща сама в студено легло, жена, пропиляваща красотата си заради пусти земи.

— Е, амин — отвръщам, приковала очи върху тънкия сърп. — Амин за това. И дано новата луна ми донесе нещо по-добро.