Филипа Грегъри - Бялата кралица

Чакам момичетата си да пристигнат от двора в един мразовит следобед в средата на януари. Очаквам ги за вечеря и крача нагоре-надолу по прага, като духам върху облечените си в ръкавици пръсти, за да топля ръцете си, докато слънцето залязва, червено като розата на Ланкастър, над хълмовете на запад. Чувам тропот на копита и поглеждам надолу по алеята и ето че те се задават: голям ескорт за моите три момичета, почти кралска стража, и трите с поклащащи се глави и диплещи се рокли в средата. След миг те вече са спрели конете си и са се смъкнали припряно от тях, и аз целувам светлите им бузи и студените им носове съвсем безразборно, и държа ръцете им, и възклицавам колко високи са станали и колко красиви едновременно с това.

Те изтичват весело в къщата и се нахвърлят на вечерята си, сякаш умират от глад, и аз ги наблюдавам, докато се хранят. Елизабет никога не е изглеждала толкова добре. Щом излезе от убежището и се освободи от страха, тя разцъфна, както и знаех, че ще стане. Бузите ѝ са румени, очите ѝ искрят, а дрехите ѝ! Отново поглеждам невярващо дрехите ѝ: бродерията и броката, вшитите в плата скъпоценни камъни. Тези рокли са по-хубави от онези, които носех аз, когато бях кралица.

— Мили Боже, Елизабет — казвам аз. — Откъде си намираш роклите? Това е по-фино от всичко, което съм имала, когато бях кралица на Англия.

Очите ѝ се стрелват към моите и усмивката ѝ помръква. Сесили издава рязък сумтящ смях. Елизабет ѝ се нахвърля.

— Ти можеш да си затваряш устата. Разбрахме се.

— Елизабет!

— Майко, нямате представа как се държи тя. Не е годна да бъде придворна дама на една кралица. Не прави друго, освен да клюкарства.

— Е, момичета, изпратих ви в двора да се научите на елегантност, не да се карате като продавачки на риба.

— Питайте я дали се учи на елегантност! — прошепва високо Сесили. — Питайте Елизабет колко е елегантна.

— Със сигурност ще го сторя, когато разговаряме, а вие двете вече сте си легнали — казвам твърдо. — А това ще стане доста рано, ако не можете да разговаряте любезно помежду си — обръщам се от нея към Ан. — Е, Ан? — моята малка Ан вдига поглед към мен. — Залягаш ли над книгите си? И упражняваш ли се по музика?

— Да, почитаема майко — казва Ан покорно. — Но по Коледа ни организираха празник и аз отидох в двора в Уестминстър с всички останали.

— Тук имахме прасе-сукалче — казва важно Бриджет на по-големите си сестри. — И Катрин изяде толкова много марципан, че през нощта ѝ стана лошо.

Елизабет се засмива и тревожното изражение изчезва от лицето ѝ.

— Липсвахте ми, малки чудовища такива — казва тя нежно. — След вечеря ще посвиря, а вие можете да танцувате, ако искате.

— Или можем да играем карти — предлага Сесили. — В двора отново разрешиха картите.

— Кралят съвзе ли се от скръбта си? — питам я аз. — А кралица Ан?

Сесили стрелва с тържествуващ поглед сестра си Елизабет, която се изчервява като домат.

— О, съвзе се — казва Сесили: гласът ѝ потрепва от смях. — Изглежда доста възстановен. Всички сме напълно удивени. Не мислиш ли, Елизабет?

Търпението ми, което никога не е в състояние да понася дълго женската злоба, дори когато е проявена от собствените ми дъщери, в този момент се изчерпва.

— Достатъчно — казвам. — Елизабет, ела сега в личния ми кабинет. Вие, останалите, можете да вечеряте, а ти, Сесили, можеш да поразмишляваш върху поговорката, че една добра дума струва колкото дузина лоши.

Надигам се от масата и излизам устремено от стаята. Усещам неохотата на Елизабет, докато ме следва, а когато стигаме до стаята ми, тя затваря вратата и аз я питам простичко:

— Дъще, за какво е всичко това?

Само за миг тя изглежда, сякаш е готова да се съпротивлява, а после потреперва като хваната натясно кошута и казва:

— Толкова се нуждаех от съветите ти, но не можех да ти пиша. Трябваше да чакам да те видя. Смятах да изчакам до след вечеря. Не съм те измамила, почитаема майко…

Сядам и ѝ правя знак, че може да седне до мен.

— Става дума за моя чичо Ричард — казва тя тихо. — Той е… о, почитаема майко, той е всичко за мен.

Откривам, че седя съвсем неподвижно. Помръднали са единствено ръцете ми и аз ги стисвам, за да се накарам да мълча.

— Той беше толкова мил с мен, когато най-напред дойдохме в двора, после положи огромни усилия да се увери, че съм доволна от задълженията си като придворна дама. Кралицата е много мила, господарка, на която е много лесно да служиш, но той ме търси и ме пита как се чувствам — тя млъква рязко. — Попита ме дали ми липсваш и ми каза, че ще бъдеш добре дошла в двора по всяко време, а дворът ще те почита. Говореше за баща ми — казва тя. — Отбелязваше колко щял да се гордее баща ми с мен, ако може да ме види сега. Казваше, че приличам на него в някои отношения. О, майко, той е такъв прекрасен човек: не мога да повярвам, че той… че той…