Филипа Грегъри - Пленница на короната

Възможно ли е дворът да е видял толкова по-ясно от мен, че Ричард се е съвзел от скръбта си, съвзел се е от сърдечната мъка, може да живее отново, може да диша отново, може да се огледа наоколо и да види отново света — и в този свят вижда красиво момиче, което е повече от готово да държи ръката му и да слуша думите му, и да се смее, сякаш възхитено от тях? Нима придворните смятат, че Ричард ще легне с дъщерята на брат си? Смятат ли наистина, че той е дотолкова покварен, та да обезчести племенницата си?

Опитвам се да подхвана тази мисъл, прошепвайки думите «обезчестява» и «племенница», но наистина не мога да се заставя да се поинтересувам от това; не повече, отколкото мога да се заставя да се заинтересувам от ловния излет утре или блюдата, които ще бъдат поднесени днес на вечеря. Девствеността на Елизабет и щастието на Елизабет са ми еднакво безинтересни. Сякаш всичко около мен се случва някъде далече, имам чувството, че се случва на някой друг. Не бих се нарекла «нещастна», тази дума не се отнася за състоянието на духа ми. Бих се нарекла «мъртва за света». Не мога да намеря у себе си желание и сили да се безпокоя и питам дали Ричард прелъстява племенницата си, или тя прелъстява него. Виждам, във всеки случай, че Елизабет Удвил, след като ми отне сина чрез проклятието си, сега иска да ми отнеме съпруга с помощта на дъщеря си. Но виждам също, че не мога да направя нищо, за да се противопоставя на това. Тя ще направи — както прави винаги — каквото пожелае. Единственото, което мога да направя аз, е да облегна горещото си чело на студеното стъкло и да си пожелая да не видя това. Или по-скоро да не виждам нищо. Абсолютно нищо.

Дворът не се е посветил единствено на лицемерието да флиртува с краля и да скърби с мен. Ричард прекарва всяка сутрин със съветниците си, назначавайки пълномощници, които да вдигнат на крак графствата, ако има нашествие от Хенри Тюдор в Бретан, подготвя флота да воюва с Шотландия, създава пречки за френското корабоплаване в Тясното море. Говори ми за работата си и понякога успявам да го посъветвам, тъй като съм прекарала детството си в Кале, и тъй като Ричард следва именно бащината ми политика на мир с шотландците и въоръжен мир с французите.

Той заминава за Йорк през юли, за да създаде Съвета на Севера — това е признание, че Северна Англия е област, в много отношения съвсем различна от южните части, а Ричард е, и винаги ще бъде, неин добър господар. Преди да потегли, той идва в стаята ми и отпраща дамите ми. Елизабет излиза, хвърляйки му усмивка през рамо, и поне веднъж той не забелязва това. Взема едно столче и сяда в краката ми.

— Какво има? — питам без особен интерес.

— Исках да говоря с теб за майка ти — казва той.

Изненадана съм, но нищо не може да задържи дълго интереса ми. Оставям ръкоделието, което държа в ръце, забождам иглата в копринените конци, и го побутвам настрана.

— Да?

— Мисля, че може да бъде освободена от нашия надзор — казва той. — Няма да се връщаме в Мидълхам…

— Не, никога — казвам бързо.

— И следователно можем да затворим замъка. Тя може да има собствена къща, можем да й плащаме издръжка. Не е нужно да държим голям замък само за да я подслоняваме там.

— Не мислиш ли, че може да говори против нас?

Никога няма да спомена въпроса за брака ни. Той може да мисли и сега, че му вярвам изцяло, както беше преди. Сега не мога да се заставя да се безпокоя за това.

Той свива рамене.

— Ние сме крал и кралица на Англия. Съществуват закони против говоренето срещу нас. Тя знае това.

— И не се опасяваш, че ще се опита да си вземе обратно земите?

Той се разсмива.

— Аз съм крал на Англия, надали би спечелила дело срещу мен. А ако си върне владението над някои имоти, мога да си позволя да ги загубя. Ще си ги получиш обратно, когато тя умре.

Кимвам. Така или иначе, вече няма никой, който да наследи състоянието ми на свой ред.

— Просто исках да се уверя, че не възразяваш срещу освобождаването й. И дали имаш предпочитания къде да живее?

Свивам рамене. Тази зима в Мидълхам имаше четирима души. Маргарет и брат й Теди, синът ми Едуард и тя, майка ми, тяхната баба. Как е възможно смъртта да отнесе внука й, а да не вземе нея?

— Изгубих син — казвам. — Как мога да скърбя за майка?

Той извръща глава, за да не мога да видя болезнената му гримаса.

— Знам — казва той. — Пътищата Божии са неведоми за нас.

После се изправя на крака и протяга ръка към мен. Изправям се и заставам до него, приглаждайки изящната коприна на роклята си.