Филипа Грегъри - Пленница на короната

— Елизабет Удвил. Предполагам, че именно нея подозират в опит да ме отрови?

Той се разсмива високо — някогашният му импулсивен, буен смях, който не съм чувала от толкова отдавна. Взема ръката ми и целува пръстите ми.

— Не, не подозират нея — казва. — Но няма значение. Ще те пазя. Ще се погрижа да бъдеш в безопасност. Но трябва да си почиваш, скъпа моя. Всички казват, че изглеждаш уморена.

— Достатъчно добре съм — казвам мрачно, а на себе си обещавам: «Достатъчно добре съм да държа дъщеря й далече от трона си».

_Дворецът Уестминстър, Лондон, януари 1485_

Дванайсетата нощ е — празникът на Богоявлението, последният ден на дългите коледни празници, които тази година сякаш продължиха цяла вечност. Обличам се особено грижливо в червено-златистата си рокля, а Елизабет, в тон с мен до последния детайл, в своята рокля в червено и златно, ме следва в тронната зала и застава до стола ми, сякаш за да покаже на света контраста между старата кралица и младата любовница. Има представление с живи картини, разказващо историята на коледния празник и Богоявлението, има музика и танци. Ричард и Елизабет танцуват заедно, вече толкова привикнали да го правят, че стъпките им си пасват. Тя има изяществото на майка си — никой не може да откъсне очи от нея. Виждам топлотата на Ричард към нея и се питам отново кое е ухажване и кое е преструвка.

От всички нощи в годината тъкмо Дванайсетата нощ е време, когато формите се променят и истинските образи стават несигурни. Някога бях дъщерята на кралесъздателя, отгледана с мисълта, че ще бъда една от най-видните жени в кралството. Сега съм кралица. Това би трябвало да удовлетвори баща ми и да удовлетвори и мен, но когато си спомня за цената, която платихме, мисля, че бяхме измамени от самата съдба. Усмихвам се на хората в стаята, за да могат всички да знаят, че нямам нищо против съпруга ми да танцува ръка за ръка с племенницата си, с очи, приковани в зачервеното й лице. Трябва да покажа на всички, че съм добре и че отровата, която Елизабет Удвил коварно капе в храната ми, във виното ми, може би дори в парфюма, който ароматизира ръкавиците ми, не ме убива бавно.

Танцът свършва и Ричард се връща да седне до мен. Елизабет отива да побъбри със сестрите си. Ричард и аз носим короните си на това последно празненство от сезона, за да покажем на всички, че сме крал и кралица на Англия, да изпратим дори към най-далечните области посланието, че сме в разцвета на силата и властта си. Една врата се отваря до нас, влиза пратеник и подава на Ричард един-единствен лист хартия. Той го прочита и ми кимва, сякаш някакво предположение, което е направил, се е потвърдило.

— Какво има?

Той проговаря много тихо:

— Новини за Тюдор. Тази година няма да има коледно оповестяване на годежа му. Спечелих тази игра. Той изгуби принцесата на Йорк, изгубил е и подкрепата на сродниците на Ривърс — усмихва ми се. — Знае, че не може да я поиска за своя съпруга, всички смятат, че тя е в моите ръце, моя блудница. Лиших го от нея и нейните поддръжници.

Поглеждам надолу по дължината на стаята, натам, където Елизабет упражнява стъпките на танца със сестрите си, нетърпеливо очаквайки музиката да започне отново. Кръг от млади мъже стои наоколо, с надеждата, че тя ще танцува с тях.

— Съсипал си я, ако из цялата страна се знае, че е опозорена, че е блудницата на краля.

Той свива рамене.

— Ако дръзнеш да се приближиш до трона, това си има цена. Тя го знае. А майка й най-добре знае това. Но има и още…

— Какво още?

— Знам времето на нашествието на Тюдор. Той ще дойде тази година.

— Знаеш това? Кога идва той?

— Още това лято.

— Откъде знаеш? — прошепвам. Ричард се усмихва:

— Имам шпионин в събрания му от кол и въже двор.

— Кой?

— Най-големият син на Елизабет Удвил, Томас Грей. Сега и той е на моя страна. Тя се оказва моя много добра приятелка.

_Дворецът Уестминстър, Лондон, март 1485_

Ричард се подготвя за нашествие. Аз се готвя за смърт. Елизабет се подготвя за венчавка и коронация, макар че в сдържаната почтителност, с която ми служи, няма нищо, което би разкрило това на някого, освен на мен. Сетивата ми са крайно изострени, постоянно съм нащрек. Само аз виждам руменината по бузите й, когато се връща от разходка в градината, начина, по който приглажда косата си, сякаш някой я е притискал към себе си и е разместил диадемата й, само аз виждам, че панделките на пелерината й са развързани, сякаш ги е разтворила, за да му позволи да сложи ръце на топлата й талия и да я притегли към себе си.