Филипа Грегъри - Пленница на короната

Тя става и отива до прозореца.

— Не. Не е нощ. Но се случва нещо много странно.

— Кажете ми какво можете да видите?

— Да ви помогна ли да дойдете до прозореца?

— Не, не, твърде уморена съм. Само ми кажете какво виждате.

— Виждам, че слънцето се замъглява, сякаш някой плъзга по него някакъв диск — тя засенчва очи с длан. — Ярко е както винаги, но една тъмна сфера минава през него — тя поглежда към леглото, примигвайки, сякаш замаяна. — Какво може да значи това?

— Движение на планетите? — предполагам.

— Реката притихна и сякаш е неподвижна. Рибарските лодки гребат към брега, а мъжете изтеглят лодките, сякаш се боят от висок прилив. Много е тихо — тя се заслушва за миг. — Всички птици престанаха да пеят, дори чайките не крякат. Сякаш за миг е настъпила нощ.

Тя поглежда надолу, към градината.

— Конярите и кухненските прислужници излязоха, до един са вперили поглед нагоре към небето. Комета ли е, как мислите?

— Как изглежда?

— Слънцето е като златен кръг, а черният диск го крие, с изключение на ръба, който пламти като огън, твърде ярък за гледане. Но всичко друго е черно.

Тя отстъпва назад от прозореца и виждам, че малките ромбовидни стъкла са черни като нощта.

— Ще запаля свещите — казва тя припряно. — Толкова е тъмно. Все едно е полунощ.

Тя запалва една свещ от огнището и започва да пали свещите в техните поставки от двете страни на огъня и на масата до леглото ми. Лицето й в светлината на свещите е бледо.

— Какво може да означава това? — пита тя. — Дали е поличба за нашествието на Хенри Тюдор? Или че негова светлост ще постигне победа? Не може да е… възможно ли е да е… краят на дните?

Питам се дали е права и дали това е краят на света, дали Ричард ще бъде последният крал от династията на Плантагенетите, когото Англия ще има, а аз ще видя сина си Едуард още тази нощ.

— Не зная — казвам.

Тя се връща на мястото си до прозореца.

— Толкова е тъмно — казва. — По-тъмно от всякога. Реката е тъмна и всички рибари палят факлите си на речния бряг, а всички кораби са спрели. Момчетата от готварницата са се прибрали отново вътре. Сякаш всички се страхуват от тъмнината.

Замълчава за миг.

— Струва ми се, че става малко по-светло. Да, мисля, че просветлява. Не е като зората, това е ужасна светлина, студена, жълта светлина, която не прилича на нищо, което съм виждала преди. Сякаш жълтото и сивото са се слели — отново млъква, после продължава: — Сякаш слънцето замръзва. Става по-ярко, става по-светло, слънцето излиза иззад тъмнината. Сега виждам дърветата и другата страна на реката — спира, за да се заслуша. — А птиците започват да пеят.

Отвън пред прозореца ми косът надава пронизителния си, въпросителен зов.

— Сякаш светът е прероден — казва Елизабет зачудено. — Колко странно. Дискът се отдръпва от слънцето, слънцето отново свети ярко в небето, и всичко отново е топло, слънчево и пролетно.

Тя се връща до леглото.

— Обновено — казва. — Сякаш можем да започнем всичко наново, съвсем отначало.

Усмихвам се на оптимизма й, на вярата на младите и лекомислените, и казвам:

— Мисля, че сега ще заспя.

Сънувам. Сънувам, че съм на бойното поле в Барнет и баща ми говори на войниците си. Извисява се на черния си кон, с шлем под мишница, за да могат всички да видят дръзкото му, смело лице и неговата увереност. Той им казва, че ще ги отведе до победа, че истинският принц на Англия чака да отплава през Тясното море, и че ще доведе със себе си Ан, новата кралица на Англия, и че тяхното царуване ще бъде време на мир и благоденствие, благословено от Бог, защото истинският принц и истинската принцеса ще се възкачат на троновете си. Изрича името ми «Ан» с такава любов и гордост в гласа си. Казва, че неговата дъщеря Ан ще бъде кралица на Англия, и че тя ще бъде най-добрата кралица на Англия, която светът е виждал.

Виждам го, ярко като жив, да се смее, уверен и могъщ, докато им обещава, че добрите времена идват, че трябва само да устоят, да бъдат верни, и ще победят.

Премята крак през тялото на коня си и се спуска на земята. Потупва коня си по шията и едрата тъмна глава се обръща доверчиво, когато ръката му се вдига да отмести леко черните помръдващи уши, които потрепват напред, за да се заслушат в гласа му.

— Други командири ще поискат да се изправите и да се биете, ще поискат от вас да се сражавате до смърт — казва им той. — Знам това. И аз съм чувал това. Участвал съм в битки, в които командирите са искали от войниците си да се сражават до смърт, а после са бягали и са ги изоставяли.