Филипа Грегъри - Пленница на короната

— Мислите, че са се измъкнали? — прошепвам.

— Знам, че не са в Тауър, и знам, че не са били убити, докато аз съм бил на пост.

Допирам ръка до гърлото си, където мога да почувствам как пулсът ми блъска като чук. Отровата тече гъста във вените ми, изпълва дробовете ми, така че едва мога да дишам. Ако можех да си поема дъх, щях да се разсмея при мисълта, че синовете на Едуард са живи, макар моят да е мъртъв. Че може би, когато Ричард потърси наследник, не принцеса Елизабет, а някой от синовете на Ривърс ще излезе напред.

— Сигурен ли сте в това? — прошепвам.

— Не са погребани в Тауър — казва той. — Сигурен съм в това. И не съм ги убил. Не мислех, че такава е вашата заповед, а дори да беше така, нямаше да се подчиня на подобно нареждане.

Разтърсва ме дълбока въздишка.

— Значи съвестта ми е чиста?

Той се покланя:

— И моята също.

Отивам в спалнята си, когато чувам групата на ловците да се връща; не мога да понеса шума от говора им и да видя светналите им лица. Моята камериерка ми помага да си легна, а после вратата се отваря и принцеса Елизабет се вмъква тихо вътре.

— Дойдох да проверя дали не ви трябва нещо — казва тя.

Завъртам отрицателно глава, отпусната на богато избродираната възглавница.

— Нищо — казвам. — Не ми трябва нищо.

Тя се поколебава.

— Да ви оставя ли? Или да поседя при вас?

— Можете да останете — казвам. — Има нещо, което трябва да ви кажа.

Тя чака, застанала близо до леглото, със сключени ръце, с напрегнато, но търпеливо изражение на младото лице.

— Става дума за братята ви…

Изведнъж лицето й светва.

— Да? — прошепва тя.

Никой не би могъл да си помисли дори за миг, че това е лице на скърбяща сестра. Тя знае нещо, знам, че знае. Майка й е направила нещо или е успяла да измисли нещо, по някакъв начин ги е спасила. Може някога да ги е мислела за мъртви, и да е проклела убиеца им. Но това е момиче, което очаква да чуе добри вести за братята си. Това не е момиче, смазано от загубата — тя знае, че те са невредими.

— Мисля, че не зная нищо повече от вас — казвам предпазливо. — Но получих уверение, че не са били убити в Тауър, и че не ги държат в Тауър.

Тя не се осмелява да направи нещо повече, освен да кимне.

— Предполагам, че сте се заклели да пазите тайна?

Отново онова едва забележимо движение на главата.

— Тогава може би отново ще видите вашия Едуард в този живот. А аз ще видя моя в рая.

Тя се отпуска на колене до леглото ми:

— Ваша светлост, моля се да оздравеете — казва тя искрено.

— Във всеки случай можете да кажете на майка си, че не съм играла никаква роля в изчезването на синовете й — казвам. — Можете да й кажете, че нашата вражда е приключена. Моят баща уби нейния, сестра ми е мъртва, нейният и моят син са погребани, а аз също си отивам.

— Ще й предам това съобщение, ако желаете. Но тя не храни враждебност към вас. Знам, че е така.

— Имала е емайлирана кутия — казвам тихо. — А в нея е имало късче хартия? А върху това късче хартия — две имена, написани с кръвта й?

Момичето среща спокойно погледа ми.

— Тези имена «Изабел» и «Ан» ли бяха? — питам. — Беше ли тя мой враг и враг на сестра ми? С право ли съм се бояла от нея през всички тези години?

— Имената бяха «Джордж» и «Уорик» — казва тя простичко. — Хартията беше от последното писмо на дядо ми. Баща й писал на майка й в нощта, преди да го обезглавят. Майка ми се закле, че ще си отмъсти на Джордж и на баща ви, които причиниха смъртта му. Това бяха имената. Не други. И тя си отмъсти.

Облягам се назад на възглавницата си и се усмихвам. Изабел не е умряла от проклятието на _онази_ жена Удвил. Баща ми загина на бойното поле, Джордж беше екзекутиран по нейна заповед. Тя не ме държи във властта си. Вероятно е знаела от години, че синовете й са невредими. Така че може би синът ми не е умрял, поразен от нейното проклятие. Не съм му навлякла проклятието. Свободна съм и от този страх. Може би не умирам от отровата й.

— Това са мистерии — казвам на принцеса Елизабет. — Маргарет Анжуйска ме научи как да бъда кралица, а може би аз на свой ред научих вас как да бъдете кралица. Това наистина е колелото на съдбата — описвам с показалеца си кръг във въздуха, — знакът за колелото на съдбата. Човек може да се издигне много високо и може да падне много ниско, но рядко може да завърти колелото по собствена воля.

В стаята притъмнява. Питам се къде ли е отишло времето.

— Опитайте се да бъдете добра кралица — казвам й, макар че сега думите са без значение за мен. — Нощ ли е вече?