Филипа Грегъри - Пленница на короната

— Това е добре — казва Ричард. — А след това лято можем да доведем всички в двора и да ги задържим при нас. Кралица Елизабет винаги държеше децата си при себе си, а принцесата ми разказва, че е имала най-щастливото детство в двора.

— Мистрес Грей — поправям го, усмихната.

_Замъкът Нотингам, март 1484_

Пристигаме в замъка Нотингам вечерта, точно когато залязващото слънце очертава кулите в черно на фона на прасковено златистото небе. От стените на замъка екват фанфари, когато се приближаваме, а стражата се изсипва отвън, за да се строи от двете страни на пътеката към подвижния мост. Ричард и аз яздим рамо до рамо, приемайки приветствията на войниците и одобрителните възгласи на хората.

Щастлива съм, когато слизам от коня си и се отправям към новите покои на кралицата. Чувам придворните си дами да бъбрят, докато ме следват, но не мога да различа гласовете на момичетата Ривърс. Помислям си, не за първи път, че трябва да се науча да не ги търся с поглед, трябва да се постарая да намаля въздействието, което имат върху мен. Ако мога да се науча да не се интересувам от тях, по един или друг начин, тогава няма да се опитвам и да видя дали Ричард ги забелязва, или пък дали най-голямото момиче, Елизабет, му се усмихва.

В Нотингам сме от няколко дни, ловувайки в прекрасните гори, хранейки се с месото на елените, които убиваме, когато една вечер в покоите ми пристига пратеник. Изглежда толкова изтощен от ездата и толкова мрачен, че явно се е случило нещо ужасно. Ръката му, когато той подава писмото, трепери.

— Какво има? — питам го, но той поклаща глава, сякаш не може да ми каже с думи. Хвърлям поглед наоколо и откривам Елизабет да ме гледа спокойно, и за един миг, обзета от студ, си помислям за нея и майка й, проклинащи рода на онзи, който е убил принцовете в Тауър. Опитвам се да й се усмихна, но чувствам как устните ми се разтягат над зъбите и знам, че това е само гримаса.

Тя веднага пристъпва напред, и виждам, че на младото й лице е изписано съчувствие.

— Мога ли да ви помогна? — казва тя.

— Не, не, просто съобщение от дома ми — казвам. Помислям си, че може би майка ми е умряла и ми съобщават това. Може би някое от другите деца, Маргарет или Теди, е паднало от коня си и си е счупило ръка. Осъзнавам, че държа писмото, без да го отварям. Младата жена ме гледа, чака ме да го отворя. По някакъв странен начин ми хрумва, че тя знае, вече знае какво ще пише там, и оглеждам кръга от дамите си, които една по една са осъзнали, че стискам писмо от вкъщи, твърде изплашена, за да го отворя, замлъкват и се скупчват около мен.

— Вероятно нищо особено — казвам в тишината на стаята. Пратеникът повдига глава и ме поглежда, сякаш иска да каже нещо, а после вдига ръка над очите си, сякаш светлината на пролетното слънце е твърде ярка, и отново свежда глава.

Не мога да отлагам повече. Пъхам пръст под восъчния печат и той се отделя с лекота от хартията. Разгъвам листа и виждам, че е подписан от лекаря. Написал е само четири реда:

«Ваша светлост,

С дълбока скръб Ви съобщавам, че синът Ви, принц Едуард, почина тази нощ от треска, която не успяхме да възпрем. Направихме всичко по силите си, и сме дълбоко опечалени. Ще се моля за Вас и Негова светлост, краля, в скръбта ви.

Чарлс Римнър»

Вдигам поглед, но не мога да видя нищо. Осъзнавам, че очите ми са пълни със сълзи и примигвам, за да ги прогоня, но все още съм заслепена. «Повикайте краля», казвам. Някой ме докосва по ръката, докато стискам писмото, и аз усещам топлината от пръстите на Елизабет. Не мога да се възпра да не помисля, че престолонаследник сега е Теди, забавното малко момченце на Изабел. А след него — това момиче. Отдръпвам ръка от нейната, за да не може да ме докосва.

След броени мигове Ричард е там, пред мен, коленичейки, за да може да ме погледне в лицето.

— Какво има? — прошепва той. — Казаха, че си получила писмо.

— Едуард — казвам. Чувствам как скръбта ми се готви да избликне, но си поемам дъх и му съобщавам най-лошата новина на света. — Починал е от треска. Изгубихме сина си.

Дните минават, но аз не мога да говоря. Ходя в параклиса, но не мога да се моля. Дворът е облечен в толкова тъмно синьо, че е почти черно, и никой не играе игри, не ходи на лов, не свири музика и не се смее. Ние сме двор, омагьосан да скърби, зашеметени сме и ни е отнето дар слово. Ричард изглежда десет години по-стар; аз самата не съм се поглеждала в огледалото си, за да видя белезите на скръбта по лицето си. Не мога да се интересувам от това. Не мога да намеря в себе си сили, за да ме е грижа как изглеждам. Сутрин ме обличат, сякаш съм кукла, а вечер смъкват роклите от мен, за да мога да отида в леглото и да лежа безмълвно и да чувствам как сълзите се процеждат от затворените ми клепачи и мокрят ленената възглавница.