Филипа Грегъри - Пленница на короната

Успявам да хвана нашата полусестра Маргарет. Тя може и да е незаконна дъщеря на баща ми, но той я е признал още от раждането й и майка ни плащаше за възпитанието й и я държи сред почетните си дами, като надеждна довереница. Сега тя е омъжена за един от арендаторите на баща ни, сър Ричард Хъдълстоун, и макар че е зряла жена на двайсет и три години и винаги знае всичко, тя — за разлика от всички останали — ще склони да ми каже.

— Маргарет, какво става?

— Кралят е отказал на баща ви — казва тя мрачно, когато я намирам в спалнята ни да надзирава как прислужницата слага грейка в студеното легло, а камериерът, който отговаря за спалнята, пъха в постелята меч, който трябва да служи за наша защита. — Би трябвало да се засрами от това. Забравил е всичко, което ни дължи, забравил е откъде идва и кой му помогна да се качи на престола. Говори се, че кралят казал на баща ви право в лицето, че никога няма да допусне братята му да се оженят за вас двете.

— По каква причина? Татко сигурно е ужасно разгневен.

— Казал, че иска други бракове за тях, които могат да осигурят съюзи може би с Франция или Ниските земи, отново с Фландрия, или Германия. Кой знае? Иска принцеси за тях. Но кралицата ще се погрижи за родствениците си в Бургундия, несъмнено тя ще има някои предложения, и баща ви се чувства оскърбен.

— Оскърбени сме — заявявам. После ме обзема несигурност. — Нали?

Тя подчертано кимва, отпращайки слугите от стаята с махване на ръка.

— Оскърбени сме. Няма да намерят две по-красиви момичета за херцозите от кралското семейство, та дори и да отидат в самия Йерусалим. Кралят, Бог да го благослови, е зле съветван. Зле съветван да търси другаде, а не сред момичетата Невил. Зле съветван да пренебрегва баща ви, който го издигна там, където е днес.

— Кой го съветва да търси другаде? — питам, макар да знам отговора. — Кой му дава лоши съвети?

Тя обръща глава и плюе в огъня.

— Тя — отвръща. Всички знаем коя е «тя».

Когато се връщам в залата, виждам Ричард, брата на краля, увлечен в разговор с възпитателя си, и предполагам, че го пита за новините, точно както аз говорих с Маргарет. Той ми хвърля поглед и аз съм сигурна, че говорят за мен и че неговият възпитател му е казал, че няма да бъдем сгодени, че кралицата, макар самата тя да се е омъжила за мъж по свой избор, ще уреди бракове без любов за останалите от нас. За Ричард ще има принцеса или чуждестранна херцогиня. Виждам с лек прилив на раздразнение, че той не изглежда ни най-малко разстроен. Като че ли няма нищо против да не му бъде наредено да се ожени за ниско, слабо, бледолико момиче с кестенява коса, което не може да се похвали нито с висок ръст, нито с руси коси, няма и най-малка следа от гърди и упорито продължава да е слабо като вейка. Тръсвам глава, сякаш мен също не ме е грижа. Не бих се омъжила за него, дори и всички да ме умоляват. А ако изведнъж се превърна в красавица, той ще съжалява, че ме е загубил.

— Чу ли? — пита той, като се приближава до мен с неуверената си усмивка. — Брат ми, кралят, казал, че няма да се женим. Той има други планове за мен.

— Никога не съм искала да се омъжвам за теб — казвам, мигновено обидена. — Така че не си мисли обратното.

— Баща ти сам го предложи — отвръща той.

— Е, кралят сигурно има предвид някоя за теб — казвам троснато. — Някоя от сестрите на кралицата, без съмнение. Или някоя от нейните братовчедки, или може би някоя пралеля, някоя стара дама с крив нос и без зъби. Тя ожени малкия си брат Джон за пралеля ми, внимавай и теб да не сватоса с някоя дърта вещица от благородно потекло. Нарекоха го «дяволското сватосване» — вероятно и на теб ще се случи.

Ричард поклаща глава.

— Брат ми ще избере принцеса за мен — заявява той уверено. — Той е добър брат и знае, че съм му предан от сърце и душа. Освен това аз съм на възраст за женитба, а ти още си само малко момиче.

— На единайсет съм — казвам с достойнство. — Но вие, момчетата Йорк, до един си мислите, че сте просто прекрасни. Мислите си, че сте се родили възрастни, и важни като лордове. По-добре да помниш, че нямаше да стигнете доникъде без баща ми.

— Помня, и още как — казва той. Слага ръка на сърцето си, сякаш е рицар във вълшебна приказка, и ми прави чудат малък поклон, сякаш съм голяма жена. — Съжалявам, че няма да се оженим, малка Ан. Сигурен съм, че от теб щеше да излезе великолепна херцогиня. Надявам се да ти намерят отнякъде велик принц, или някой крал.

— Добре — казвам, внезапно смутена. — Тогава и аз се надявам да не се ожениш за старица.