Филипа Грегъри - Пленница на короната

— Моля, почитаема майко — казвам. — Какво става?

— Можеш да й кажеш — хладно казва майка ми на Изабел, а аз изтичвам при сестра си и придърпвам едно ниско столче до нея.

— Добре ли си? — прошепвам.

— Да — отвръща тя. — Не беше твърде ужасно.

— Болеше ли?

Тя кимва.

— Ужасно. И отвратително. Първо ужасно, после отвратително.

— Какво става?

— Татко обявява война на краля.

— Не! — Проговарям твърде високо и майка ми ме стрелва с остър поглед. Притискам ръка към устата си и съзнавам, че над дланта, с която съм я затиснала, очите ми изглеждат огромни от потрес. — Изабел — не!

— Било е планирано — прошепва тя ожесточено. — Планирано през цялото време, а аз съм била част от този план. Той каза, че имал голям план. Мислех, че има предвид сватбата ми. Не знаех, че е това.

Извръщам очи към каменното лице на майка си, която ме гледа гневно, сякаш сестра ми се жени за вероломен благородник с кралска кръв всеки ден от седмицата и е вулгарно от моя страна да показвам някаква изненада.

— Почитаемата ни майка знаеше ли? — прошепвам. — Кога е разбрала?

— Знаела е през цялото време — казва Изабел горчиво. — Всички са знаели. Всички са знаели, освен нас.

Млъквам, зашеметена. Оглеждам дамите от покоите на майка ми, които до една шият ризи за бедните, сякаш това е обикновен ден, сякаш не сме се вдигнали на война срещу самия крал на Англия, когото поставихме на престола само преди осем години.

— Въоръжава флота. Ще отплават веднага.

Издавам леко, стъписано скимтене и захапвам дланта си, за да се принудя да млъкна.

— О, хайде, не можем да говорим тук — казва Изабел, скача на крака и прави реверанс на майка ни. Завлича ме в един вестибюл и оттам нагоре, по витите каменни стълби, стигаме чак под покрива на замъка, на място, откъдето можем да гледаме надолу към трескавото оживление на кея, където товарят оръжия на корабите, а войниците носят доспехите си и издърпват конете си на борда. Виждам Миднайт, едрия черен кон на баща ми, с качулка на главата, за да склони да мине по подвижния мост. Върви с резки подскоци, изплашен от отекването на дървото под подкованите му с метал копита. Ако Миднайт е разтревожен, тогава знам, че действително има опасност.

— Той наистина го прави — изричам невярващо. — Наистина ще отплава за Франция. Ами майката на краля? Херцогиня Сесили? Тя е знаела. Видя всички ни да потегляме от Сандуич. Няма ли да предупреди сина си?

— Знае — казва Изабел мрачно. — Знае от цяла вечност. Бих си помислила, че знаят почти всички, освен краля… и аз и ти. Херцогиня Сесили мрази кралицата от мига, когато най-напред й съобщиха, че Едуард се е оженил тайно. Сега тя се обръща едновременно срещу краля и кралицата. Подготвяли са го от месеци. Татко плащаше на хората на Север и в Централните графства, за да се вдигнат срещу краля. Моята сватба е била сигналът да се надигнат. Помисли си само — съобщил им е точният ден, когато ще дам брачните си обети, за да могат да се надигнат в подходящия момент. Сега те въстават, преструвайки се, че го вършат спонтанно. Заблудиха краля да мисли, че това е местно недоволство — той потегля на север извън Лондон, за да потуши това, което смята за малък метеж. Ще бъде далече от Лондон, когато татко слезе на суша. Не знае, че моята сватба не е била никаква сватба, а мобилизация. Не знае, че гостите на сватбата потеглят на поход срещу него. Баща ни прикри с брачния ми воал едно нашествие.

— Кралят ли? Крал Едуард? — изричам глупаво, сякаш старият ни враг, спящият крал Хенри, може да се е събудил и да се е надигнал от леглото си в Тауър.

— Разбира се, че крал Едуард.

— Но татко го обича.

— Обичаше го — поправя ме Изабел. — Джордж ми каза тази сутрин. Всичко се е променило. Татко не може да прости на краля, задето е показал благоволение към семейство Ривърс. Никой не може да спечели дори едно пени, никой не може да получи дори един ярд земя, те взеха всичко, което можеше да се вземе, и всички решения в Англия се вземат от тях. Особено от _онази_ жена.

— Тя е кралица… — казвам предпазливо. — Тя е прекрасна кралица…

— Тя няма право на всичко — казва Изабел.

— Но да отправим предизвикателство към краля? — Снижавам глас. — Това не е ли измяна?

— Татко няма да предизвика пряко краля. Ще настоява кралят да се откаже от лошите си съветници — има предвид семейството на _онази_ жена, фамилията Ривърс. Ще настоява кралят да възстанови на мястото им съветниците, които са го наставлявали мъдро — тоест нашето семейство. Ще отнеме поста на лорд-канцлера, за да го върне на нашия чичо Джордж Невил. Ще накара краля да се допитва до него по всички въпроси, отново баща ни ще има решаващата дума за чуждестранните съюзи. Ще си върнем отново всичко, ще бъдем каквито бяхме преди, задкулисно ще съветваме и управляваме краля. Но едно не знам… — гласът й потреперва насред тези уверени предричания, сякаш внезапно е изгубила смелост: — Едно нещо наистина не знам… — тя си поема дъх. — Не знам…