Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Веднага поклащам глава.

— Знаеш, че не е така. Бяхме възпитани като кралски особи.

— Знам. Но сега, когато съм крал, понякога ми се струва, че то е едно и също. До мен стигна слух, че в Португалия имало някакъв паж, който претендирал, че е незаконороден син на баща ти, и твърдял, че трябвало да бъде признат за херцог от кралската фамилия на Англия.

Наблюдавам пламъците, седнала с лице към огъня, и съвсем бавно се обръщам към съпруга си. Срещам напрегнатия поглед на кафявите му очи. Той ме наблюдава внимателно, и аз изпитвам чувството, че съм подложена на неочакван разпит, усещам нещо напрегнато и недружелюбно във вечерната топлина стаята. Давам си сметка за изражението си, за това, че лицето ми е напълно безизразно. Внезапно започвам да си давам сметка за всичко.

— О, наистина ли? Кой е той?

— Разбира се, баща ти е имал повече копелета, отколкото някой би могъл да преброи — казва той небрежно. — Предполагам, би трябвало да очакваме да се появяват по едно-две всяка година.

— Да, имаше — казвам. — И се надявам Господ да му прости, защото майка ми така и не го стори.

Той се засмива на думите ми, но те отвличат вниманието му само за миг.

— Нима? Как е посмял да ѝ изневери?

Разсмивам се на свой ред.

— Смееше ѝ се, целуваше я и ѝ купуваше обици. А и освен това, тя почти винаги чакаше дете, а той беше крал. Коя жена би могла да му откаже?

— Неудобно е. Това оставя куп незаконородени полубратя и полусестри — изтъква Хенри. — Повече представители на фамилията Йорк, отколкото биха били нужни някому.

— Особено ако този някой не е Йорк — отбелязвам. — Но ние познаваме повечето от тях. Грейс, която е на служба при майка ми, е една от незаконните дъщери на баща ми. Едва ли би могла да обича майка ми повече, ако ѝ беше родна дъщеря, а ние се отнасяме с нея като с природена сестра. Тя ти е безусловно предана.

— Е, това момче претендира за кралско потекло като нея, но не смятам да го довеждам в двора. Казах си, че вуйчо ти може да отиде и да го види. Да говори с господаря му, да каже, че не желаем неудобството от присъствието на една незаконородена издънка, изтъкваща се твърде много, на още един малък ластар от лозата на Плантагенетите. Да му каже, че не ни трябва нов херцог с кралска кръв, че си имаме достатъчно представители на Йоркската династия. Кротко да му напомни кой е крал в Англия сега. Да посочи, че връзките с предишния крал не са предимство, нито за пажа, нито за господаря му.

— Кой е господарят му? Някой португалец?

— О, не знам — казва той уклончиво, но погледът му, прикован в лицето ми, изобщо не трепва. — Не мога да си спомня. Дали не беше някой си Едуард Брамптън? Познаваш ли го? Чувала ли си някога за него?

Намръщвам се, сякаш се опитвам да си спомня, макар че името му отеква така силно в ума ми, та си казвам, че Хенри сигурно го чува като биене на камбана. Бавно поклащам шава. Преглъщам, но гърлото ми е пресъхнало и отпивам глътка вино.

— Едуард Брамптън ли? — питам. — Името ми е познато. Мисля, че е служил под командването на баща ми? Не съм сигурна. Англичанин ли е?

— Евреин — казва Хенри презрително. — Евреин, който е бил в Англия, покръстил се, за да служи на баща ти, всъщност баща ти се явил като негов застъпник пред Църквата. Значи трябва да си чувала за него, макар да си го забравила. Трябва да се е явявал в двора. Не е бил в Англия, откакто се възкачих на престола, и сега живее навсякъде и никъде, така че вероятно все още е евреин-еретик, завърнал се към своята ерес. Това момче е поверено на грижите му, предявява претенции, създава неприятности без повод. Не се съмнявам, че вуйчо ти ще говори с него. Вуйчо ти ще го принуди да затвори устата на момчето. Твоят вуйчо Едуард гори от желание да ми служи.

— Наистина — съгласявам се. — Всички искаме да знаеш, че сме ти предани.

Той се усмихва.

— Е, ето един малък претендент, чиято преданост не желая. Вуйчо ти несъмнено ще го накара да замълчи по един или друг начин.

Кимвам, сякаш това не ме интересува особено.

— Не искаш ли да видиш момчето? — пита той небрежно, сякаш ми предлага някакво удоволствие. — Този самозванец? Ами ако е някое от незаконните деца на баща ти? Твой полубрат? Не искаш ли да го видиш? Да кажа ли на Едуард да доведе момчето в двора? Можеш да го приемеш в домакинството си? Или да наредя да му затворят устата там, където си е, отвъд морето, далече оттук?

Поклащам глава. Представям си, че животът на момчето зависи от онова, което ще кажа. Мога да се обзаложа, че Хенри ме наблюдава напрегнато, в очакване да поискам момчето да бъде доведено у дома. Помислям си, че един живот може да зависи от моята проява на безразличие.