Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Тя ме поглежда така, сякаш би ми казала истината, ако можеше.

— Откъде да зная? — пита. — Откъде да зная кой се представя за принц на Йорк? В Лисабон, толкова далече? Ще го позная, когато го видя: в това мога да те уверя. Ще ти кажа, когато го видя: обещавам ти. Но навярно няма да го видя никога.

Преместваме двора в града, който жужи като пчелен кошер, събуждащ се за пролетта. Сякаш всички говорят за принцове и херцози, и за династията Йорк, издигаща се отново като разлистващо се увивно растение. Всеки е чул със сигурност от някого, че династията Йорк разполага с наследник, с момче, което било на борда на кораб, пътуващ към Гринич, че наследникът се е крил в тайна стая в Тауър под каменно стълбище, че е потеглил от Шотландия, че собственият му зет, Хенри, ще го качи на престола, че сестра му, кралицата, го държи при себе си в двора и само чака да го разкрие пред удивения си съпруг. Че той е паж при някакъв англичанин в Португалия, че е син на лодкар във Фландрия, укриван от леля си, вдовстващата херцогиня на Бургундия, че спи на далечен остров, че се изхранва с ябълки в избата на старата къща на майка си в Графтън, че е скрит в Тауър с братовчед си Едуард Уорик. Внезапно, подобно на пеперуди през пролетта, изникват хиляда момчета-претенденти, танцуващи наоколо като прашинки в слънчевата светлина, чакащи призив да се сплотят в армия. Тюдорите, които мислеха, че са завоювали короната на едно кално поле сред Англия, които смятаха, че са подсигурили династията си, изминавайки с усилие пътя до Лондон, са обсадени от миражи, победени от феи. Всички говорят за наследник на Йорк, всеки познава някой, който го е виждал и се кълне, че е вярно. Навсякъде, където и да отиде Хенри, хората млъкват внезапно, така че никой шепот да не стигне до слуха му; но пред него и зад гърба му се носи тих шум като предупредителен ръмеж преди буря и пороен дъжд. Народът на Англия чака да се яви нов крал, един принц да се надигне като пролетния прилив и да залее света с бели рози.

Преместваме се в Тауър; Хенри като че ли вече не обича провинциалния си дворец през пролетта, както се кълнеше едва миналата година. Тази година той изпитва нужда от замък, който да е лесен за отбраняване, сякаш иска домът му да се извисява над всички сгради, да бъде в сърцето на града, негов безусловен господар; макар че всички говорят за друг — от търговците на добитък, които идват в Смитфийлд и говорят за великолепен бял овен, зърнат на някакъв склон призори, до продавачките на риба на кея, които се кълнат, че в една тъмна нощ преди две години, видели как портата на Тауър към Темза се плъзга безшумно нагоре и как изпод портата, от която се стичала вода, излязла малка лодка, а в нея имало момче, едно-единствено момче, цветето на Йорк, и тя отплавала бързо надолу по течението, към свободата.

С Хенри сме се настанили в кралските покои на Бялата кула, откъдето се вижда по-ниската постройка, подслонявала двете момчета: брат ми Едуард, подготвящ се за коронацията си, но очакващ смъртта, и пажът, когото с майка ми изпратихме там вместо Ричард. Хенри забелязва бледността ми, когато влизаме в кралските покои, ярко осветени от горящите огньове, и украсени с пищни гоблени, и стиска ръката ми, без да казва нищо. Бебето е зад мен, в ръцете на бавачката си, и аз казвам категорично:

— Принц Артур ще спи в съседство, в личните ми покои.

— Почитаемата ми майка постави там разпятието и молитвения ти стол — казва той. — Приготвила ти е хубави лични покои, и е приготвила детска стая за него на горния стаж.

Не губя време за спорове.

— Няма да остана на това място, освен ако бебето ни не спи в съседната стая.

— Елизабет… — казва той кротко. — Знаеш, че тук сме в безопасност, в по-голяма безопасност, отколкото където и да е другаде.

— Синът ми ще спи до мен.

Той кимва. Не спори, дори не ме пита от какво се боя. Женени сме от малко повече от година, а някои теми за нас вече са обгърнати от ужасно мълчание. Никога не говорим за изчезването на братята ми — непознат човек, който ни слуша, би си казал, че двамата споделяме някаква тайна, гузна, греховна тайна. Никога не говорим за годината, която прекарах в двора на Ричард. Никога не говорим за зачеването на Артур и за това, че той не е, както така гръмко оповестява Нейна светлост, „дете на медения месец“, заченато в свята любов още в първата брачна нощ на един щастлив брак. Заедно пазим безмълвно толкова много тайни, само след година. Какви ли лъжи ще си казваме след десет години?