Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Когато влизаме в дълбокия мрак на сводестата църква, всички заставаме при стъпалата към олтара за литургията, и усещаме присъствието на лондонската тълпа в обширното пространство зад нас. Хенри слага длан върху рамото на Едуард, пошепва нещо в ухото му, и момчето покорно се отпуска на колене върху молитвения стол, подпира лакти върху кадифената облегалка и вдига очи към олтара. Всички ние, останалите, отстъпваме малко назад, сякаш за да го оставим да се моли, но всъщност за да дадем възможност всички да видят, че Едуард Уорик е благочестив, верен на краля, и — най-важното от всичко — под нашите грижи. Не е издигнал знамето си в замъка Уорик, не е в Ирландия, събирайки армия, не е с леля си, херцогинята на Бургундия, във Фландрия, замисляйки заговор. Той е там, където е редно да бъде, сред своето любящо кралско семейство, на колене пред Бога.

След службата обядваме с духовниците от „Сейнт Пол“, а после тръгваме надолу към реката. Едуард се държи по-уверено, смее се и разговаря със сестрите ми. После Хенри му нарежда да тръгне редом с Джон дьо ла Поул — двамата братовчеди от династията Йорк заедно. Джон дьо ла Поул е верен на Хенри още от първия ден на царуването му, постоянно е близо до него, участва в неговия Таен съвет, вътрешния кръг от кралски съветници. Добре известен е с предаността си към краля, и това изпраща убедително послание към тълпите, които се редят от двете страни на пътя ни и се надвесват от прозорците над главите ни. Всеки може да види, че това е истинският Едуард Уорик редом с истинския Джон дьо ла Поул, всеки може да види, че те разговарят помежду си и вървят към дома, връщайки се от църква, както може да се очаква от роднини. Всеки може да види, че те са щастливи сред своите близки от фамилията на Тюдорите; както съм щастлива и аз, както е щастлива и Сесили, както е щастлива и майка ми.

Хенри маха с ръка на гражданите на Лондон, които се трупат по брега на реката да видят всички ни, и ме вика да застана до него, с Едуард до мен, за да може всички да видят, че сме единни, че Хенри Тюдор е направил това, което някои хора се кълняха, че е невъзможно: донесъл е мир на Англия, и е сложил край на войните на братовчедите.

После някакъв глупак в тълпата изкрещява високо: „За Уорик!“ — старият боен вик, а аз се стряскам и поглеждам към съпруга си, очаквайки да го видя разярен. Но усмивката му изобщо не трепва, не трепва и ръката му, вдигната във владетелски поздрав. Поглеждам обратно към тълпата и виждам леко раздвижване в задните ѝ редици, сякаш мъжът, който извика, е бил съборен и го притискат към земята.

— Какво става? — питам плахо Хенри.

— Нищо — казва той. — Абсолютно нищо — а после се обръща и отива до пищния си трон на кърмата на лодката, вика всички ни на борда, сяда, царствен във всяко отношение, и дава сигнал за потегляне.

Но дори видяното със собствените им очи не убеждава хората, които са твърдо решени да вярват обратното. Само дни след преминаването ни из улиците на Лондон с момчето, усмихващо се сред нас, се намират хора, които се кълнат, че Едуард Уорик избягал от Тауър, докато отивал на църква, и се криел в Йорк, изчаквайки подходящия момент да се вдигне срещу тиранина с герба на червения дракон, претендента за трона, узурпатора Хенри, самозванеца.

Преместваме се извън града в двореца Шийн, но Едуард не може да бъде освободен от стаите си в Тауър, за да дойде с нас.

— Как мога да го взема с нас? — пита ме настойчиво Хенри. — Съмняваш ли се дори за миг, че ако той напусне сигурността на тези стени, някой ще се добере до него, и следващото, което ще чуем за Едуард, ще бъде, че е начело на армия?

— Няма! — възкликвам отчаяно. Започвам да си мисля, че моят съпруг ще държи малкия ми братовчед в тъмница до края на живота му, толкова прекалено предпазлив е. — Знаеш, че Едуард не би избягал от нас, за да поведе армия! Той иска само да бъде отново в училищната стая и да си учи уроците. Иска само да му позволят да излиза на езда. Иска само да бъде със сестра си.

Но Хенри насочва към мен суровия поглед на тъмните си като уелски въглища очи, и казва:

— Разбира се, че ще поведе армия. Всеки би го сторил. Освен това може и да не му дадат никакъв избор.

— Той е на дванайсет! — възкликвам. — Той е дете!

— Достатъчно голям е, за да седи на коня си, докато за него се сражава армия.

— Това е братовчед ми — казвам. — Това е родният ми братовчед, синът на бащиния ми брат. Моля те, прояви великодушие, подобаващо на крал, и го освободи.