Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Изглежда странно — е единственият му отговор. — Хората ще говорят.

— Защо изобщо сме тук, а не в провинцията?

Той пристъпва от крак на крак, извръщайки поглед, и казва:

— Следващата неделя отиваме на литургия с шествие. Всички.

— Какво искаш да кажеш с това „всички“?

Смущението му се усилва.

— Кралската фамилия…

Чакам.

— Братовчед ти Едуард ще ни придружава.

— Какво общо има Теди с това?

Той ме хваща под ръка и ме отвежда встрани от придворните ми дами, които влизат в покоите и коментират гоблените, изваждат ръкоделията си и колодите с карти. Някой настройва лютня, потрепващите струни отекват високо. Аз съм единствената, която мрази този суров замък; за всички други това е познат дом. С Хенри излизаме в дългата галерия, където опияняващият мирис на пресни билки, посипани по пода, витае в тясната стая.

— Хората говорят, че Едуард е избягал от Тауър и събира армия в Уорикшър.

— Едуард? — повтарям глупаво.

— Едуард Уорик, твоят братовчед Теди. Затова той ще участва с нас в кралското шествие до „Сейнт Пол“, за да могат всички да го видят и да разберат, че живее с нас като обичан член на семейството.

Кимвам.

— Ще върви заедно с нас. Ще го покажеш на народа.

— Да.

— И след като всички го видят, ще разберат, че не е издигнал знамето си в Уорикшър.

— Да.

— И след като узнаят, че е жив…

— Да.

— И тези слухове затихнат…

Хенри чака.

— После, след това той ще може да живее с нас като член на домакинството ни — заявявам. — Може да бъде наистина такъв, какъвто го представяме. Можем да го покажем като наш обичан братовчед, и той може да бъде именно такъв. Ако го покажем как отива свободно с нас на литургия, той може да живее свободно с нас. Можем да превърнем показността в действителност. Това трябва да сториш ти, като крал. Трябва да се представиш като крал, а после да очакваш да бъдеш приет като крал. Ако взема участие в тази пиеса, в тази жива картина, която ще показва как Теди е обичан и живее с нас, тогава ти ще я превърнеш в реалност.

Той се колебае.

— Това е моето условие — казвам простичко. — Ако желаеш да се държа така, сякаш Теди е наш обичан сродник, свободно живеещ с нас, тогава трябва да превърнеш преструвката в реалност. Ще те придружавам по време на процесията в неделя, за да покажа, че Теди и всички представители на рода Йорк са твои верни поддръжници. А ти ще се отнасяш към мен и към семейството ми така, сякаш ни имаш доверие.

Той се поколебава за момент, а после казва:

— Да. Ако нашата процесия убеди всички, ако слуховете замрат и всички приемат, че Теди живее в двора като верен на краля член на семейството, той може да излезе от Тауър и да живее свободно в двора.

— Свободен и ползващ се с доверие като майка ми — настоявам. — Независимо какво казва някой.

— Като майка ти — съгласява се той. — Ако слуховете се уталожат.

Маги идва при мен преди вечеря, порозовяла от радост, че е прекарала целия следобед с брат си.

— Пораснал е! По-висок е от мен! О! Толкова много ми липсваше!

— Разбира ли какво трябва да прави?

Тя кимва.

— Обясних му внимателно, и се упражнявахме, така че не би трябвало да сгреши. Знае, че ще върви зад вас и краля, знае, че по време на литургията трябва да коленичи, за да се помоли. Мога да вървя до него, нали? Така че да се погрижа да се справи както трябва?

— Да, да, така ще бъде най-добре — казвам. — А ако някой го приветства с възглас, не трябва да маха с ръка, или да подвиква в отговор, или да казва каквото и да било.

— Той знае — казва тя. — Разбира. Обясних му защо искат да бъде видян.

— Маги, ако той покаже, че е предан член на кралското семейство, вярвам, че може да се върне да живее при нас. Изключително важно е да се справи както трябва.

Устата ѝ, цялото ѝ лице потръпва:

— Може ли?

Вземам я в прегръдките си и чувствам как надеждата я разтърсва цялата.

— О, Маги, ще направя за него всичко по силите си.

Набразденото ѝ от сълзи лице се вдига към мен.

— Той трябва да излезе оттук, Ваша светлост, това го съсипва. Не учи уроците си тук вътре, не вижда никого.

— Нима кралят не му е осигурил възпитатели?

Тя поклаща глава.

— Вече не го посещават. Той прекарва деня си, легнал в леглото си, като чете книгите, които му изпращам, или се взира в тавана и гледа навън през прозореца. Пускат го навън веднъж дневно, да се разхожда в градините. Но той е единайсетгодишен, този месец навършва дванайсет. Би трябвало да е в двора, да си учи уроците, да играе разни игри, да се учи да язди. Би трябвало вече да се превръща в мъж, да дружи с момчета на собствената му възраст. А той е тук, съвсем сам, не вижда никого освен пазачите си, когато му носят храна. Каза ми как му се струва, че забравял как да говори. Каза, че веднъж прекарал целия ден в опити да си спомни лицето ми. Казва, че понякога минавал цял ден, а той не можел да си спомни, че е отминал. Затова сега отбелязва всеки ден с резка на стената, като затворник. А после го хваща страх, че е изгубил броя на месеците.