Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Той не беше единственият верен поддръжник на Йорк, който успя да се добере до двора от изменници и изгнаници на Хенри. Моят полубрат Томас Грей също беше там, поддържайки основанията ни за претенции към трона пред Хенри, напомняйки му за обещанията му да се ожени за мен. Мога само да си представя ужаса на Хенри, когато се е събудил една сутрин и малобройните му слуги в неговия миниатюрен двор са му казали, че конят на Томас Грей е изчезнал от конюшните, а леглото му е непокътнато, и е осъзнал, че ние сме минали на другата страна и подкрепяме Ричард. Хенри и Джаспър изпратиха преследвачи след Томас Грей и го заловиха. Задържаха го в плен, за да не изгубят благоволението на майка ми — боейки се, че нищо не може да гарантира благоволението ѝ, и все още го държат във Франция, като почетен гост с обещание да се върне, но все още за него няма кон, с който да се прибере у дома.

Вуйчо ми Едуард играеше по-дълга игра, по-дълбока игра. Той остана с Хенри и участва в неговото нашествие, беше с него при Бозуърт, и се би редом с него. Все още му служи. Хенри никога не забравя приятелите си, не забравя и онези, които са променили решението си по време на изгнанието му. Мисля, че никога повече няма да се довери на брат ми Томас, но обича вуйчо ми Едуард и го нарича свой приятел.

— Изпраща ме на дипломатическа мисия — казва вуйчо ми.

— При краля на Португалия? Нали Лисабон не е по пътя към Гранада?

Той разперва длан и ми се усмихва, сякаш мога да споделя с него някаква шега или тайна.

— Не пряко при краля на Португалия. Изпраща ме да видя нещо, което се е случило, нещо, което се е появило в португалския кралски двор.

— Какво нещо?

Той застава на едно коляно и ми целува ръка:

— Нещо тайно, нещо ценно — казва весело, после се изправя и си тръгва. Оглеждам се за майка ми и я виждам да му се усмихва, докато той си проправя път през смеещите се, танцуващи, празнуващи придворни. Тя проследява бързия му поклон пред Хенри и дискретното кимване на краля, а после вуйчо ми се измъква през големите врати на залата, тихо като шпионин.

Тази нощ Хенри идва в леглото ми. Ще идва всяка нощ, само с изключение на седмицата на месечния ми цикъл, на нощите по време на пости и на големи религиозни празници. Трябва да зачена отново, трябва да имаме още един син. Един не е достатъчен да подсигури династията. Един не е достатъчен, за да се чувства един нов крал сигурен на престола. Един син не е достатъчно силно доказателство, че Бог е дал благословията си на тази нова династия.

За мен това с акт, лишен от желание, от който не получавам удоволствие, част от работата ми като съпруга на краля. Приемам го с нещо като примирена умора. Той внимава да не ми причинява болка, пази се да не отпуска тежестта си върху мен, не ме целува или милва, което би ми било омразно; възможно най-бърз и внимателен е. Внимава да не събуди отвращението ми, и се измива, преди да дойде при мен, носи чисто бельо. Не искам нищо повече.

Но аз откривам, че се наслаждавам на компанията му, на тихото, спокойно време насаме с него в края на деня, който винаги е изпълнен с тълпи от хора. Двамата седим пред огъня и разговаряме за бебето, как се е нахранило днес, как започва да се усмихва, когато ме види. Сигурна съм, че ме различава от всички други, че познава и Хенри, и че това доказва забележителната му интелигентност и будност. С никой друг не мога да говоря така за нашето бебе. Кой освен баща му, би говорил с часове точно колко широка е малката му беззъба усмивка, или колко сини са очите му, или колко сладък е онзи мъничък кичур златистокафява коса на челото му? Кой освен баща му би обсъждал с мен дали той ще бъде принц-учен, или принц-воин, или принц като баща ми, който обичаше учението, но беше и ненадминат военачалник?

Слугите ни поднасят греяно вино с подправки, хляб и сирене, ядки и захаросани плодове, и ние вечеряме, уютно увити в нощните си халати, един до друг на столовете си, аз — подвила крака под себе си, за да ги стопля, той — протегнал босите си крака към пламтящия огън. Приличаме на щастлива двойка, която непринудено се наслаждава на близостта си. Понякога се забравям и си мисля, че наистина сме такива.

— Сбогува ли се с вуйчо си?

— Да, сбогувах се — казвам предпазливо. — Той каза, че заминава на кръстоносен поход, и за да ти служи.

— Майка ти каза ли ти какво ще прави той за мен?

Поклащам глава.

— Вие сте дискретно семейство — Хенри се усмихва. — Всеки би си помислил, че сте възпитавани за шпиони.