Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Не, не — лейди Маргарет пренебрегва въпроса с леко, пърхащо махване на ръка, сякаш никой няма да се усъмни в храбростта на краля, ако тя държи той да се скрие в Линкълн и да остави някой друг да води битките. — Защо да потегли? Безсмислено е да го прави. Писах му, за да му заръчам да не потегля. Чичо му, Джаспър Тюдор, ще поведе хората му. Хенри е събрал хиляди войници за армията на Джаспър. И е обещал помилване на всеки, който се предаде. Писа ми, че гонят бунтовниците на север, към Мидълхам.

Това беше любимият замък на Ричард, домът от детството му. Във всички северни графства мъжете, които бързат да се присъединят към Франсис Лъвъл, неговия най-скъп приятел и другар от детинство, сигурно ще са познавали Ричард и Франсис, още когато са живели там като деца. Франсис познава цялата околност около Мидълхам, ще знае къде да устройва засади и къде да се крие.

— Небеса — изрича майка ми спокойно. — Трябва да се молим за краля.

Майката на краля ахва облекчено при това предложение.

— Разбира се, разбира се. Дворът ще отиде в параклиса след вечеря. Това ваше предложение е много добро, ваша светлост. Ще поръчам специална литургия — тя кимва на архиепископа, който се покланя и излиза, сякаш за да съобщи на Бог за намерението ѝ.

При тези думи Маги, братовчедка ми, се размърдва леко на мястото си. Тя знае, че една специална литургия, поръчана от Нейна светлост за безопасността на сина ѝ, ще продължи най-малко два часа. Нейна светлост майката на краля веднага премества суровия си поглед към малката ми братовчедка.

— Изглежда, че все още има някои порочни глупци, които подкрепят изгубената династия Йорк — казва тя. — Въпреки че с династията Йорк е свършено ѝ всичките ѝ наследници са мъртви.

Нашият братовчед Джон дьо ла Поул е жив наследник, макар и заклел се да служи на Хенри; братът на Маги, Едуард, е наследник по пряка линия; но никой няма да изтъкне това пред Нейна светлост. Братът на Маги е на сигурно място в детската стая засега, а погледът на Маги е насочен решително към дъските на пода под обутите ѝ в пантофи крака. Тя не казва нищо.

Майка ми се надига и се отправя грациозно към вратата, спирайки за миг, за да застане пред Маги, защитавайки я от гневния поглед на Нейна светлост.

— Ще отида да си донеса броеницата и молитвеника — казва тя. — Желаете ли да ви донеса требника от олтара в покоите ви?

Вниманието на Нейна светлост майката на краля веднага се отклонява.

— Да, да, благодаря ви. И повикайте в параклиса и хористите. Всички трябва да си донесат броениците — казва тя. — След вечеря ще отидем право в параклиса.

Докато се молим, се опитвам да си представя какво става, сякаш притежавам ясновидската дарба на майка си и мога да видя събитията нагоре по Големия северен път, чак до замъка Мидълхам в Йоркшър. Ако Лъвъл успее да влезе зад онези солидни стени, той ще може да удържи с месеци, може би години. Ако Северът се вдигне в негова подкрепа, ще превишават по численост каквато и да е армия на Тюдорите под командването на Джаспър. Северът винаги пламенно е подкрепял династията Йорк, в Мидълхам обичаха Ричард като техен добър господар, олтарът в параклиса на Мидълхам винаги е обкичен с бели рози, навярно и сега. Хвърлям кос поглед към майка ми, която е олицетворение на набожността, на колене, със затворени очи, с извърнато нагоре лице: сноп светлина осветява ведрата ѝ красота, тя е прелестна като ангел без възраст, сякаш вглъбена в мисли за греховете на света.

— Знаехте ли за това? — прошепвам, навеждайки глава над мърдащите си пръсти, сякаш броя прехвърлените зърна на броеницата.

Тя не отваря очи, нито обръща глава, докато устните ѝ се движат, сякаш изрича молитва.

— Отчасти. Сър Франсис ми изпрати съобщение.

— За нас ли се бият?

— Разбира се.

— Мислиш ли, че ще победят?

Мимолетна усмивка преминава по лицето ѝ.

— Може би. Но зная едно.

— Какво?

— Изплашили са Тюдорите почти до смърт. Видя ли ѝ лицето? Видя ли архиепископа ѝ, когато избяга от стаята?

Първия признак за смут по улиците, който забелязвам, е силното скърцане, когато дузини мъже шумно затварят грамадните външни врати на двореца Уестминстър, а после гръмотевичният трясък, с който портите се хлопват и застават неподвижно. После чувам тежкия глух звук, когато гредата с противотежестите е издърпана и наместена в подпорите, за да задържи портите затворени. Барикадираме се в кралския дворец; кралската фамилия на Англия толкова се страхува от лондончани, че се затваряме под ключ, за да се скрием от Лондон.