Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Решава проблема, като го обсипва с накити. Той никога не излиза без скъпоценна брошка на шапката си, или някоя безценна перла, окачена на шията. Никога не язди без ръкавици, обсипани с диаманти, или седло със златни стремена. Тя го кичи с хермелин, сякаш украсява реликва за великденско шествие, и въпреки това той създава впечатление за млад човек, който се мъчи да надхвърли възможностите си и живее по-нашироко, отколкото му позволяват средствата, едновременно амбициозен и неспокоен, с лице, бледо на фона на пурпурното кадифе.

— Иска ми се да можехте да дойдете с мен — казва той нещастно един следобед, когато сме в двора на конюшните на двореца Уестминстър, избирайки конете, които ще язди.

Толкова съм изненадана, че го поглеждам два пъти, за да проверя да не би да ми се подиграва.

— Мислите, че се шегувам ли? Не. Наистина ми се иска да можехте да дойдете с мен. Правили сте такива неща цял живот. Всички казват, че сте откривали танците в кралския двор на баща си и сте разговаряли с посланиците. И сте били навсякъде из страната, нали? Познавате повечето големи и малки градове?

Кимвам. И баща ми, и Ричард бяха много обичани, особено в северните графства. Всяко лято потегляхме от Лондон, за да посетим другите големи градове на Англия, и ни посрещаха, сякаш бяхме ангели, слезли от небесата. Повечето видни фамилии в страната отбелязваха пристигането ни с бляскави шествия и празненства; повечето градове ни подаряваха кесии със злато. Не можех да преброя колко много кметове, съветници и шерифи са ми целували ръка, откакто бях малко момиченце в скута на майка си, до времето, когато можех лично да произнеса благодарствена реч на безупречен латински.

— Трябва да се покажа навсякъде — казва той неспокойно. — Трябва да вдъхна у хората желание да ми бъдат предани. Трябва да ги убедя, че ще им донеса мир и благоденствие. Нима трябва да сторя всичко това само с една усмивка и с едно помахване с ръка?

Не успявам да се сдържа и се засмивам.

— Наистина звучи невъзможно — казвам. — Но не е толкова зле. Помнете, всички отстрани край пътя са излезли само да ви видят. Искат да видят един велик крал, това е зрелището, заради което са излезли. Очакват усмивка и помахване с ръка. Надяват се да видят един щастлив господар. Просто трябва да изглеждате подобаващо за ролята и всички ще се убедят. И помнете, че те нямат нищо друго за гледане — наистина, Хенри, когато опознаете Англия малко по-добре, ще видите, че тук не се случва почти нищо. Реколтата се проваля, през пролетта пада твърде много дъжд, през лятото е прекалено сухо. Представите ли на хората един добре облечен и усмихнат млад крал, това ще е най-прекрасното нещо, което са виждали от много години насам. Това са бедни хора без забавления. Вие ще бъдете най-голямото зрелище, което са виждали някога — особено след като майка ви ви излага на показ като свята икона, загърнат в кадифе и обкичен със скъпоценни камъни.

— Всичко това отнема толкова дълго време — роптае той. — Трябва да спираме едва ли не във всяко имение и замък по пътя, за да изслушаме някое верноподаническо обръщение.

— Баща ми казваше, че докато траели речите, гледал над главите на хората в тълпата, за да ги преброи и да пресметне какво могат да си позволят да му заемат — отбелязвам. — Никога не слушаше дори и дума, казана от някого, броеше кравите на полето и слугите в двора.

Хенри веднага проявява интерес.

— Заеми?

— Винаги смяташе, че е по-добре да се обърне по този въпрос направо към хората, отколкото да иска нови данъци от парламента, който спореше с него как трябва да се управлява страната, или пък дали може да тръгне на война. Заемаше по нещо от всеки, когото посещаваше. И колкото по-разпалена беше речта, и по-преувеличени — хвалебствията, толкова по-голяма сума искаше след вечеря.

Хенри се засмива, обвива ръка около широката ми талия и ме притегля към себе си, в двора на конюшнята, пред всички.

— И те винаги ли му заемаха пари?

— Почти винаги — казвам. Не се отдръпвам, но и не се накланям към него. Оставям го да ме прегръща, както има право да стори, както един съпруг може да прегръща жена си. И чувствам топлината на ръката му, когато я поставя с разперени пръсти върху тялото ми. Успокояващо е.

— Тогава и аз ще постъпя така — казва той. — Защото баща ви е бил прав — скъпа работа е да се опитваш да управляваш тази страна. Принуден съм да раздавам като подаръци всичко, което получавам под формата на данъци от Парламента, за да запазя лоялността на лордовете.