Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Съпруже, бих искала да поговорим — седя до огнището по нощница, с червена роба, наметната на раменете, с разресани и разпуснати коси. Поднесла съм му греян ейл и малки пайове с месо.

— Вероятно за майка ви — той се досеща веднага и отговаря троснато, обхващайки приготовленията ми с един бърз поглед. — Защо иначе бихте се грижили за удобството ми? Защо иначе бихте си правили труда да изглеждате неустоима? Знаете, че сте по-красива от всяка жена, която съм виждал някога през живота си. Винаги, когато носите червено и разпускате косата си, знам, че се надявате да ме вкарате в капан.

— Наистина става дума за нея — казвам, без изобщо да се смутя. — Не искам да бъде изпратена далече от мен. Не искам да заминава за Шотландия. И не искам да се налага да се омъжва отново. Тя обичаше баща ми. Никога не сте ги виждали заедно, но това беше брак по истинска любов, дълбока обич. Не искам тя да бъде принудена да се омъжва и да споделя легло с друг мъж — мъж, по-млад от нея с четиринайсет години, и наш враг… това е… това е… — млъквам, без да довърша. — Наистина, ужасно е да се иска такова нещо от нея.

Настава кратко мълчание, докато той седи в стола си срещу огъня, загледан в пъновете, които догарят и се превръщат в червена жарава.

— Разбирам, че не искате тя да заминава — казва тихо. — И съжалявам за това. Но половината от тази страна все още подкрепя династията Йорк. За тях нищо не се е променило. Понякога си мисля, че нищо няма да ги промени. Поражението не ги променя, просто ги озлобява и ги прави по-опасни. Те подкрепяха Ричард и няма да минат на моя страна. Някои от тях си въобразяват, че братята ви са още живи, и шушукат нещо за принц отвъд морето. Гледат на мен като на натрапник, като на нашественик. Знаете ли как ме наричат по улиците на Йорк? Шпионите ми го съобщават. Наричат ме Хенри Завоевателя, сякаш съм Уилям Нормански — незаконороденият чужденец. Сякаш съм поредното чуждестранно копеле. Просто претендент за трона. И ме мразят.

Размърдвам се, готова да скалъпя някаква утешителна лъжа; но той протяга ръка, аз слагам студената си длан в неговата и той ме придърпва към себе си, за да застана пред него.

— Ако някой, който и да е, предяви претенции към трона и произхожда от фамилията Йорк, ще събере хиляди, може би много хиляди мъже — казва той. — Помислете си за това. Можете да поставите дори куче под знамето с бялата роза, и те ще излязат и ще се бият до смърт за него. И аз ще се върна в старото си положение. Срещу куче или срещу принц, ще трябва да водя отново цялата битка. Ще бъде все едно да предприема нова инвазия, съвсем отначало. Отново сън няма да ме хваща, като преди битката при Бозуърт, и пак ще сънувам отново и отново онзи ден. Ще е същото, с изключение на едно — което е много по-лошо: този път няма да имам френски войски, няма да имам поддръжници от Бретан, няма да имам чуждестранни пари, за да платя на добре обучени наемници. Няма да имам глупашкия оптимизъм на момче, което влиза в битка за първи път. Този път ще бъда сам. Този път няма да имам поддръжници, освен онези мъже, които се присъединиха към двора ми, откакто спечелих битката.

Той вижда изписаното на лицето ми презрение към тях и кимва, съгласявайки се с мен.

— Знам, те са опортюнисти — казва. — Да, знам. Мъже, които се присъединяват към печелившата страна. Нима мислите, че не си давам сметка, че те щяха да бъдат първи приятели на Ричард, ако той бе победил при Бозуърт? Мислите ли, че не знам, че те пак биха се присъединили към онзи, който спечели битката, при сблъсък между мен и един нов претендент? Нима мислите, че не зная, че всеки един от тях е мой приятел, мой най-скъп приятел, само защото спечелих тъкмо онази битка точно в онзи определен ден? Мислите ли, че не си давам сметка кои са малцината, наистина малцината, които бяха с мен в Бретан, съпоставени с твърде, наистина твърде многото, които са сега с мен в Лондон? Нима мислите, че не знам, че всеки нов претендент, който ме победи, ще бъде точно такъв, какъвто съм аз, ще стори точно това, което сторих аз — ще промени закона, ще раздава богатства, ще се опита да си създаде и задържи верни приятели.

— Какъв нов претендент? — прошепвам, избирайки точно тази дума от тревогите му. За миг застивам от страх, че е чул слух за някакво момче, скрито някъде в Европа, което може би пише на майка ми. — Какво имате предвид с това „нов претендент“?

— Който и да е — казва той рязко. — И сам Господ не може да знае кой се крие някъде там! Постоянно чувам за някакво момче, постоянно чувам да се мълви за някакво момче, но никой не може да ми каже къде е то или за какво претендира. Бог знае какво биха сторили хората, ако чуят дори само половината от историите, които аз трябва да слушам всеки ден. Джон дьо ла Поул, вашият братовчед, може и да ми се е заклел във вярност, но майка му е сестра на баща ви, а той беше посочен за наследник на Ричард — не зная дали мога да му имам доверие. Франсис Лъвъл — най-големият приятел на Ричард — се крие в убежище и никой не знае какво иска, какво крои или с кого работи. Бог да ми е на помощ, имам моменти, когато се съмнявам дори във вашия чичо Едуард Удвил, а той е в свитата ми още от Бретан. Бавя освобождаването на вашия полубрат Томас Грей, защото се боя, че няма да се прибере в Англия като верноподаник, а ще бъде просто още едно тяхно оръдие — които и да са те, каквото и да чакат. Освен това съществува и Едуард, граф Уорик, в домакинството на майка ви, който се учи… на какво точно? На измяна? Заобиколен съм от близките ви, а нямам доверие на никого от тях.