Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Добър ден, принцесо Елизабет — казва той. — Радвам се да ви срещна най-сетне.

— Нали ще приемете чаша вино? — предлага майка ми.

— Благодаря ви — казва той; но не отмества поглед от лицето ми, сякаш ме преценява.

— Насам — казва спокойно майка ми и ни въвежда в уединена стая отстрани до голямата зала, където ни чакат гарафа и високи чаши от венецианско стъкло, и вино за трима ни. Кралят се настанява на един стол, но проявява грубост, като не ни подканва да сторим същото, затова трябва да останем прави пред него. Майка ми налива виното и поднася първо на него. Той вдига чаша към мен и пие, сякаш е в някоя кръчма, но не произнася тост. Изглежда доволен да седи мълчаливо, оглеждайки ме замислено, докато аз стоя пред него като дете.

— Ето и другите ми дъщери — майка ми ги представя спокойно. Много нещо е нужно, за да стресне майка ми — това е жена, приела едно кралеубийство, — и кимва към вратата. Сесили и Ан влизат, сподирени от Бриджет и Катрин. И четирите правят много нисък реверанс. Неволно се усмихвам, забелязала изпълненото с достойнство снишаване и изправяне на Бриджет. Тя е още малка, но има изисканите обноски на истинска херцогиня. Поглежда ме укорително; тя е изключително сериозно петгодишно момиченце.

— Радвам се да се запозная с всички ви — казва новият крал, без да се обръща специално към някого, без да си прави труда да става на крака. — А удобно ли се чувствате тук? Имате ли всичко необходимо?

— Благодаря ви, да — казва майка ми, сякаш някога не е притежавала половин Англия, а това не беше любимият ѝ дворец, за чиято поддръжка се спазваха безусловно нейните заповеди.

— Издръжката ви ще се изплаща на всеки три месеца — казва ѝ той. — Нейна светлост майка ми урежда тези въпроси.

— Моля, предайте благопожеланията ми на лейди Маргарет — казва майка ми. — Нейното приятелство ме крепеше напоследък, а в миналото много ценях службата ѝ.

— А! — казва той, сякаш не му е особено приятно да му напомнят, че майка му е била придворна дама на моята. — Синът ви Томас Грей ще бъде освободен във Франция и ще може да се прибере у дома при вас — продължава, давайки да се разбере, че изпълнява поетите задължения.

— Благодаря ви. И моля, съобщете на майка си, че Сесили, нейната кръщелница, е добре — продължава настойчиво майка ми. — И че е признателна на вас и майка ви, че се погрижихте за предстоящата ѝ женитба. — Сесили прави още един реверанс, за да покаже на краля коя от нас е тя, и той кимва отегчено. Тя вдига поглед, сякаш копнее да му напомни, че само чака да назове деня на сватбата ѝ, че докато той го стори, тя не е нито вдовица, нито девойка. Но той не ѝ дава възможност да проговори.

— Моите съветници ме уведомяват, че хората нямат търпение да видят принцеса Елизабет омъжена — казва той.

Майка ми накланя глава.

— Исках да се уверя, че сте добре и сте щастлива — казва той направо на мен. — И че сте съгласна.

Сепната, вдигам поглед. Не съм добре, и далеч не съм щастлива; потънала съм в скръб по мъжа, когото обичам, мъжа, убит от този нов крал и погребан без почести. Този мъж, който седи пред мен сега, искайки така вежливо съгласието ми, бе позволил на своите войници да смъкнат доспехите на Ричард, а после и дрехите му, да завържат голото му тяло напряко върху седлото на коня му и да го откарат обратно така. Казаха ми, че клюмналата глава на мъртвия Ричард се ударила в една от колоните на Боу Бридж, докато минавали по него, за да влязат с тялото в Лестър. Този глух звук, звукът от удрянето на мъртвата глава в дървения стълб, се носи през дните ми, отеква в сънищата ми. После изложили голото му, покрито с рани тяло върху олтарните стъпала на църквата, та всички да разберат, че е наистина, безвъзвратно мъртъв, и че на всички възможности Англия да добрува под владичеството на династията Йорк е сложен твърдо и окончателно край.

— Дъщеря ми, вашата най-покорна слугиня, се чувства добре и е щастлива — казва любезно майка ми, нарушавайки краткото мълчание.

— А какъв девиз ще изберете? — пита той. — Когато станете моя съпруга?

Започвам да се питам дали е дошъл само за да ме изтезава. Не съм мислила за това. Защо, за Бога, бих мислила за девиза, който бих приела като негова жена?

— О, имате ли някакво предпочитание? — питам го със студен, незаинтересован глас. — Защото аз нямам никакво.

— Почитаемата ми майка предлага „смирена и разкаяна“ — казва той.

Сесили изхихиква, преструва се, че кашля и извръща поглед, изчервена. С майка ми си разменяме ужасѐн поглед, но и двете знаем, че не можем да кажем нищо.