Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Той е тук — изрича задъхано Ан. — Влиза на кон във вътрешния двор с около четирийсет мъже. Мама казва да дойдеш веднага.

— Малките Уорик горе в учебната стая ли са?

Тя кимва.

— Предупредени са да не слизат.

И така, аз слизам по стълбите, с вдигната глава, сякаш нося корона вместо тежката шапчица, зелената ми рокля мете леко благоуханните тръстики, когато разтварят двойните врати и Хенри Тюдор, завоевателят на Англия, току-що коронованият крал, убиецът на моето щастие, влиза в голямата зала под мен.

Първото, което изпитвам, е облекчение; той не е чак такъв мъж, какъвто очаквах да видя. Всичките тези години, през които знаехме, че съществува претендент за трона, който очаква шанса си да нахлуе в страната, го превърнаха в нещо, вдъхващо ужас, в звяр, в огромно зло. Говореше се, че при Бозуърт бил охраняван от грамаден мъж, и си представях, че той също е гигант. Но мъжът, който влиза в залата, е с крехко телосложение, висок, но слаб и сух, близо трийсетгодишен, с енергична походка, но с напрегнато лице; с кестенява коса и тесни кафяви очи. За първи път си давам сметка, че сигурно е тежко да прекараш живота си в изгнание и накрая да спечелиш кралството си в една битка, чийто изход виси на косъм, благодарение на постъпката на един изменник; и да знаеш, че по-голямата част от страната не се радва на успеха ти, а жената, за която трябва да се ожениш, обича друг: твоя мъртъв враг и законен крал. Представях си го тържествуващ; но сега виждам мъж, обременен от един странен обрат на съдбата, от това, че е постигнал победата чрез долна измяна в един горещ августовски ден, несигурен дори сега дали Бог е с него.

Спирам за миг на стълбите, с ръка върху студената мраморна балюстрада, надвесвайки се да погледна надолу към него. Червеникавокафявата му коса оредява леко на темето; виждам това отвисоко, когато той си сваля шапката и се свежда ниско над ръката на майка ми, а после се изправя и ѝ се усмихва без топлота. Изражението му е сдържано, което е разбираемо, тъй като той идва в дома на изключително ненадеждна съюзница. Случваше се почитаемата ми майка да подкрепя плановете му срещу Ричард, друг път обаче тя се изправяше против него. Тя изпрати собствения си син Томас Грей в двора му като негов поддръжник, но после го повика отново у дома, когато заподозря Хенри в убийството на нашия принц. Предполагам, че никога не е знаел дали тя е приятел или враг; разбира се, че храни недоверие към нея. Сигурно изпитва недоверие към всички нас, двуличните принцеси. Сигурно се бои да не съм нечестна, да не се окажа невярна — това най-много от всичко.

Той целува върховете на майчините ми пръсти възможно най-леко, сякаш не очаква нищо, освен преструвки, от нея, може би от всички нас. После се изправя, проследява нейния поглед нагоре и ме вижда, застанала над него, на стълбите.

Веднага разбира коя съм, а моето кимване за поздрав му подсказва, че разпознавам в негово лице човека, за когото ще се омъжа. Приличаме повече на двама непознати, които се съгласяват да предприемат заедно свързана с много неудобства експедиция, отколкото на влюбени, които се срещат. Допреди четири месеца бях любовница на неговия враг и по три пъти на ден се молех за поражението на Тюдор. Довчера той е търсил съвети, за да разбере дали може да избегне годежа с мен. Нощес сънувах, че той не съществува, и се събудих, желаейки да беше денят преди битката при Бозуърт и той да предприеме своето нашествие само за да се сблъска с поражение и смърт. Но той победи при Бозуърт, и сега не може да се измъкне от обета си да се ожени за мен, а аз не мога да се измъкна от обещанието, което дадох на майка си — че ще се омъжа за него.

Слизам бавно по стълбите, докато двамата се преценяваме взаимно, за да видим истината за един враг, когото дълго сме си представяли. Струва ми се извънредно странно да си мисля, че независимо дали ми харесва или не, ще трябва да се омъжа за него, да споделя легло с него, да му родя деца, и да живея с него до края на живота си. Ще го наричам свой съпруг, той ще бъде мой господар, аз ще бъда негова съпруга и собственост. Няма да избягам от властта му над мен чак до смъртта му. Питам се хладнокръвно дали ще прекарам остатъка от живота си, желаейки всекидневно смъртта му.

— Добър ден, ваша светлост — казвам тихо, слизам по последните стъпала, правя реверанс и му поднасям ръката си.

Той се навежда да целуне пръстите ми, а после ме притегля към себе си и ме целува по едната буза, а после по другата, като френски придворен — изискани обноски, които не значат нищо. Излъчва чист, приятен мирис, долавям уханието на свежия зимен ден в косата му. Той отстъпва назад, и аз виждам кафявите му сдържани очи и предпазливата му усмивка.