Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Сами и необезпокоявани — той я спира с жест на ръката си. — В отделна стая.

Тя се поколебава, и почти мога да я видя как обмисля искането му. Първо, той е кралят. Второ, ние сме сгодени; и ето най-сетне решението ѝ: не може в никакъв случай да му откажем.

— В личните покои, които се намират зад кралската маса, можете да бъдете съвсем сами — казва тя. — Ще се погрижа да не ви безпокоят.

Той кимва и се изправя на крака. Музикантите престават да свирят, придворните се снишават в безброй поклони, а после се изправят бързо, за да ни проследят с любопитни погледи; крал Хенри ми подава ръка и, следвайки майка ми, слиза заедно с мен от издигнатия подиум, напускайки голямата маса, където вечеряхме, и минава през сводестата врата в дъното на голямата зала, към уединената стая отзад. Всички гледат с благоговейно внимание как напускаме залата и танците. Пред вратата на стаята майка ми отстъпва назад и с леко свиване на рамене ни пуска да влезем, сякаш сме актьори, които слизат от сцена и влизат в личния живот, в живота без сценарий.

Щом влизаме в стаята, той затваря вратата. Чувам как отвън музикантите засвирват отново; масивното дърво заглушава звука. Съвсем небрежно, той превърта големия ключ в ключалката.

— Какво е това? — казвам, така стресната, че забравям добрите обноски. — Какво си мислите, че правите?

Той се обръща към мен и решително обгръща с ръка кръста ми, притискайки ме към себе си в неустоима хватка.

— Ще се опознаем по-добре — казва.

Не се отдръпвам от него като боязлива девойка. Държа се на положение.

— Бих искала да се върна в залата.

Той сяда на един стол, голям като трон, и ме дръпва долу, така че се озовавам седнала неудобно на коляното му, сякаш той е пияница, а аз — кръчмарска блудница, и току-що е платил за мен.

— Не. Казах ви. Ще се опознаем по-добре.

Опитвам се да се отскубна от него, но той ме държи здраво. Ако се боря или се съпротивлявам, това ще значи, че вдигам ръка срещу краля на Англия, което е равносилно на държавна измяна.

— Ваша светлост… — казвам.

— Изглежда, че трябва да се оженим — казва той, в гласа му се промъква по-сурова нотка. — За мен е чест, че Парламентът проявява такъв интерес към брака ми. Изглежда, че семейството ви все още има много приятели. Дори сред онези, които претендират, че са мои приятели. Разбирам от тях, че настоявате за тази сватба. Поласкан съм, благодаря ви за вниманието. Както и двамата знаем, сгодени сме от цели две години. Така че сега ще консумираме годежа си.

— Какво?

Той въздиша, сякаш съм досадно глупава.

— Ще консумираме годежа си.

— Няма — заявявам.

— Ще ви се наложи да направите това в първата ни брачна нощ. Каква е разликата сега?

— Защото това ще ме опозори! — възкликвам. — Правите това в покоите на майка ми, докато сестрите ми са само на крачка отвъд тази врата, в собствения дворец на майка ми, преди сватбата ни, за да ме лишите от честта ми!

Усмивката му е студена.

— Не мисля, че имате кой знае каква чест за защитаване, нали, Елизабет? И моля ви — не се страхувайте, че ще разкрия, че не сте девица. Не помня вече колко много хора ми писаха, специално за да ме уведомят, че сте били любовница на крал Ричард. И онези, които си направиха труда да дойдат чак от Англия, само за да кажат, че са ви видели да се разхождате ръка за ръка с него в градините, че той е идвал в покоите ви всяка нощ, че сте били придворна дама на съпругата му, но сте прекарвали цялото си време в леглото му. Имаше и мнозина, които твърдяха, че тя е умряла от отрова и че именно вие сте ѝ подали тази отрова в чашата. Италианските прахчета на майка ви са били любезно поднесени на поредната жертва. Семейство Ривърс плавно преодоляват още едно препятствие.

Толкова съм ужасена, че едва мога да говоря.

— Никога — заричам се. — Никога не бих сторила зло на кралица Ан.

Той свива рамене, сякаш не е от особено значение дали съм престъпница и кралеубийца.

— О, кой ли се интересува от това сега? Не се съмнявам, че и двамата сме вършили неща, които бихме предпочели да не помним. Тя е мъртва, и той е мъртъв, и братята ви са мъртви, а вие сте сгодена за мен.

— Братята ми? — възкликвам, внезапно нащрек.

— Мъртви са. Не остана никой друг освен нас.

— Откъде знаете това?

— Знам го. Хайде, наведете се по-близо.

— Говорите за мъртвите ми братя, когато искате да ме посрамите?

Едва успявам да говоря; давя се от гняв.

Той се обляга назад и се разсмива, сякаш е искрено развеселен.