Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Съжалявам — казва той с безразличие. — В бъдеще ще се опитам да не го правя. Ако не се дърпате, няма да ми се налага да ви държа толкова здраво.

— В бъдеще ли?

— Почетната ви дама, или очарователната ви сестра, или дори милата ви майка, ще ме пуска в покоите ви. Ще идвам при вас. Никога повече няма да бъдете в леглото на краля, така че не мислете за това. Можете да кажете на сестра си, или на която там спи с вас, че трябва да си ляга другаде. Ще идвам всяка вечер преди полунощ, в избрано от мен време. В някои нощи може да закъснея. Ще трябва да стоите будна и да ме чакате. Можете да кажете на майка си, че такова е вашето и моето желание.

— Тя никога няма да ми повярва — казвам раздразнено, като изтривам сълзите от лицето си и леко хапя устни, за да възвърна цвета им. — Никога няма да си помисли, че съм ви повикала от обич.

— Ще разбере, че искам плодовита невеста — казва той лукаво. — Ще разбере, че трябва да носите моето дете в сватбения си ден, иначе няма да има сватба. Няма да бъда такъв глупак, че да съм принуден да се оженя за ялова съпруга. Ние се споразумяхме за това.

— Ние? — повтарям. — Не сме! Аз не съм съгласна на това! Никога не съм казвала, че съм съгласна на това! А майка ми никога не би повярвала, че съм склонила да бъда опозорена от вас, че сме решили това заедно. Веднага ще разбере, че това не е мое желание, а ваше, и че сте ме принудили.

Той се усмихва за първи път:

— Ах, не, разбирате ме погрешно. Като казах „ние“, нямах предвид вие и аз. Не мога да си представя да говоря за вас и мен като за „ние“. Не; исках да кажа, аз и майка ми.

Преставам да оправям полата си и се обръщам да го погледна в лицето, с отворена уста.

— Майка ви се е съгласила да ме изнасилите?

Той кимва.

— Защо не?

Заеквам:

— Защото тя каза, че ще ми бъде приятелка, защото каза, че е видяла съдбата ми! Защото каза, че ще се моли за мен!

Той изобщо не се смущава от това: не вижда никакво противоречие в нежността ѝ към мен и нареждането ѝ да бъда изнасилена.

— Разбира се, че смята това за ваша съдба — казва. — Всичко това — жестът му обхваща насинената ми китка, зачервените ми очи, унижението ми, болката в слабините ми, и страданието в сърцето ми. — Всичко това е Божията воля, такава, каквато я вижда майка ми.

Толкова съм ужасена, че не мога да сторя нищо, освен да се взирам в него.

Той се засмива и се изправя, за да прибере ленената си риза обратно в панталона и да завърже връзките отпред.

— Създаването на принц за трона на Тюдорите е Божие дело — казва той. — Майка ми би приела това почти като тайнство. Колкото и болезнено да е.

Изтривам рязко сълзите от лицето си.

— Тогава вие служите на един суров Бог и на още по-сурова майка — изсъсквам.

Той се съгласява.

— Знам. Именно тяхната решителност ме доведе тук. Това е единственото нещо, на което мога да се осланям.

Той спазва обещанието си и ме посещава, като човек, който посещава аптекаря за пиявици или лекарство, неизменно, но неохотно, всяка нощ. Майка ми, без да каже каквато и да било, сменя спалнята ми с друга, по-близо до уединените стълби, които водят надолу към градините и кея за баржата. Казва на Сесили, че трябва да спи при сестрите си, а аз вече ще спя сама. Побелялото ѝ от гняв лице възпира всякакъв коментар или въпроси, дори от Сесили, която е обезумяла от любопитство. Почитаемата ми майка лично пуска Хенри през незалостената външна врата и го придружава в ледено мълчание до стаята ми. Никога не му казва дори дума за поздрав; завежда го и го отвежда от вратата като враг, високо вдигнала глава в знак на презрение. Чака го в личния си кабинет със запалена свещ и едва пламтящ огън. Когато той си тръгва, не му казва дори дума за сбогом, а му отваря вратата и я заключва след него в безмълвна ярост. Той сигурно притежава желязна решителност, за да влиза и излиза в стаята ми покрай изпълнената ми с безмълвна омраза майка, със сивия ѝ поглед, прогарящ като желязо за жигосване слабия му гръб.

В стаята си аз също мълча, но след първите няколко посещения той става по-уверен, като сяда да изпие чаша вино, преди да се залови за работа, пита ме какво съм правила през деня, разказва ми за собствените си дела. Започва да сяда в стола пред огнището и да хапва по малко бисквити, сирене и плодове, преди да развърже панталона си и да ме обладае. Докато седи, загледан в пламъците, той ми говори като на равна нему, като на някой, който може да прояви интерес как е минал денят му. Съобщава ми новините от двора, разказва ми за многото мъже, на които прощава и които се надява да подчини на властта си, и плановете си за страната. Против волята си, макар да започвам вечерта в гневно мълчание, откривам, че разказвам, без да ме пита, как е постъпвал баща ми в едно или друго графство, или какво е планирал Ричард да направи по време на царуването си. Той слуша внимателно и понякога казва: „Добре, благодаря ви, че ми казахте това, не го знаех.“