Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Не мога да продължавам да наемам войници — решава Хенри рязко. — Те отказват да служат, а аз не разполагам със средства да им плащам. Ще трябва да сключа мир с Шотландия. Чувам, че и Джеймс е останал без пукната пара в хазната. Ще сключа мир. Така ще мога да преместя войниците, които са ми останали, от границите. Те трябва да дойдат на юг, за да бъдат готови.

— Готови за какво? — пита майка му.

Не знам защо пита, освен ако не иска да чуе собствените си страхове, облечени в думи.

— Готови за момчето.

Отряд прашни, изтощени вестоносци препускат бясно, предавайки съобщението от една станция на друга, сменяйки конете, когато те се уморят и окуцеят; един от мъжете задъхано предава запечатан пергаментов свитък на друг: „За краля, в двореца Удсток!“, е единственото, което казва единият на другия, и нов кон с нов ездач се устремява напред по прашните есенни пътища, които не са много повече от изровени пътеки, за да язди от разсъмване, докато стане твърде тъмно да различава дълбоката кал по пътя от прораслата трева край него, докато се види принуден да легне да спи, понякога увит в наметалото си, под някое дърво, неспокойно очаквайки първата утринна светлина, за да потегли с гръмък тропот към следващата станция със скъпоценния свитък. „За краля, в двореца Удсток!“

Дворът се подготвя да излезе на лов със соколи, ездачите възсядат конете си, двуколките с редиците закачулени птици излизат бавно от помещението с клетките, соколарите тичат успоредно с двуколките, говорейки успокояващо на заслепените от качулките птици, обещавайки им полет и храна, ако са послушни, спокойни и търпеливи сега, и те стоят гордо на пръчките: без да клюмат, без да пляскат с криле.

Хенри е изискано облечен в тъмнозелено кадифе, с тъмнозелени кожени ботуши за езда и зелени кожени ръкавици. Полага огромни усилия да изглежда като крал, който живее от собственото си богатство и се чувства сигурен и спокоен сред придворните си, щастлив в кралството си, обичан от народа си. Само новите бръчки около присвитата му уста издайнически намекват, че е човек, който живее със стиснати зъби.

Близо сме до отворените порти на двореца Удсток, когато чувам тропот на копита по пътя, и когато се обръщам, виждам изтощен кон и приведен над шията му ездач, който го подтиква да продължава напред. Кралските телохранители веднага се събират пред краля, а шестима от тях се обръщат и застават в редица пред мен, и аз забелязвам, удивена, че вдигат оръжията си на рамо, а после свалят пиките си и ги забиват в земята. Видели са един-единствен човек да препуска към двореца ни, и вече се готвят за нападение. Явно наистина мислят, че един човек може да дойде в нашия двор, докато се готвим да излезем на лов със соколи, и да посече Хенри, краля на Англия, на място. Наистина мислят, че трябва да застанат между мен и който и да било поданик на това кралство. Виждам страха им и си давам сметка, че изобщо не знаят какво е да си кралица от рода Йорк.

Те държат пиките си здраво, в отбранителна линия, докато мъжът дръпва силно поводите, умореният му кон се подхлъзва и почти спира, а после тръгва към нас. „Съобщение за краля“, казва мъжът, с глас, дрезгав от прахта, полепнала в гърлото му, а Хенри разпознава пратеника си, слага длан върху рамото на един от телохранителите си, избутва го встрани и се приближава към треперещия кон и изтощения ездач.

Мъжът скача от седлото, но е толкова отпаднал, че краката му се подгъват и трябва да сграбчи ремъка на стремето, за да се задържи прав. Той пъха ръка в жакета си и изважда протрит и изпоцапан, запечатан пакет.

— Откъде? — пита Хенри тихо.

— Корнуол. Най-далечната западна част на Корнуол.

Хенри кимва и се обръща към придворните.

— Трябва да остана и да прочета това — провиква се той. Гласът му е умишлено небрежен, усмивката, която се насилва да отправи към всички тях, е като гримаса на човек, измъчван от болка. — Малко работа, просто малко работа, която ще ме задържи за миг. Вие потегляйте, ще ви настигна!

Хората започват да разговарят тихо и се качват на конете, а аз правя знак на коняря си да задържи коня ми, заставам до Хенри и ги гледам как преминават. Докато двуколката със соколите минава покрай нас, един от соколарите привързва кожените завески, за да останат птиците на хладно и чисто, докато стигнат до полята, където ще започне ловът; тогава ще свалят качулките и птиците ще разперят криле и ще се озърнат със светнали очи. Едно от момчетата тича отзад, носейки резервни ремъци и каишки с поводи. Когато свежда глава в поклон, докато минава покрай краля, зървам лицето му: Ламбърт Симнъл, повишен от службата си на кухненски прислужник, вече кралски соколар, верен служител на краля — претендент, открил щастието.