Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Той кимва, облекчен да види безопасност за себе си в неоспоримата ми обич към моя син.

— Ако някой от вас, от фамилията Йорк, заговори за момчето по друг начин, освен като за непознат млад глупак, ще наредя да го обезглавят още същия ден. Ще го видите на Тауър Грийн с глава на дръвника. Мигът, в който ти или сестрите ти, или братовчедка ти, или който и да е от безбройните ви братовчеди или незаконородени родственици разпознае момчето, е мигът, в който подписвате заповедта за екзекуцията му. Ако някой го разпознае, този някой ще умре заедно с него. Разбираш ли?

Кимвам и се извръщам от него. Обръщам му гръб, сякаш не е крал.

— Естествено, че разбирам — изричам презрително през рамо. — Но ако смяташ да продължаваш да твърдиш, че той е син на лодкар-пияница от Турне, трябва да помниш, че не бива да нареждаш да го обезглавят като принц на Тауър Грийн. Ще трябва да наредиш да го обесят.

Изненадвам го: той надава сподавен смях.

— Права си — казва той. — Името му ще бъде Пиер Осбек, роден, за да загине на бесилката.

С иронично уважение се обръщам отново към него и му правя нисък реверанс, и в този момент разбирам, че мразя съпруга си.

— Явно ще го наричаме както пожелаете. Можете да назовете трупа на младия човек с каквото име пожелаете, това ще бъде ваше право като негов убиец.

Не се помиряваме преди той да потегли, и така съпругът ми тръгва на война без топла прегръдка за сбогом от мен. Майка му му дава благословията си, вкопчва се в поводите на коня му, гледа го как потегля, шепнейки молитвите си, после поглежда любопитно към мен. Застанала със сухи очи, аз го гледам как потегля начело на стражата си, триста души, за да се срещне с лорд Добни.

— Не се ли страхувате за него? — пита тя: очите ѝ са влажни, старите ѝ устни треперят. — За собствения си съпруг, който отива на война, в битка? Не го целунахте, не го благословихте. Не се ли страхувате, задето потегля да се изложи на опасност?

— Всъщност много се съмнявам, че ще се приближи кой знае колко до бойното поле — казвам жестоко, обръщам се и влизам във вторите най-хубави покои.

Кралят държи цяла Англия в течение на събитията, докато бунтът затихва, а после се изпарява пред неговото предпазливо, бавно настъпление. Корнуолците се измъкват нощ след нощ, осъзнали, че не една, не две, а три армии са събрани и бавно напредват към тях, и една нощ момчето също си тръгва, препускайки бясно само с двама спътници, измъквайки се от челюстите на капана, който Хенри му е заложил: достига до крайбрежието, научава за корабите, които чакат откъм брега да го пленят, и се шмугва в убежището на абатството Болийо.

Но Англия не е такава, каквато беше. Волята на краля вече се простира и до църковния олтар, майка му и нейният приятел архиепископът са се погрижили за това. Няма свято убежище за момчето, макар той да претендира за правото си над него като крал, помазан от Бог да управлява. Абатството нарушава собствените си уважавани и утвърдени от времето традиции, и предава момчето. Неохотно, той е принуден да излезе, за да се предаде на един крал, който управлява и Англия, и Църквата.

„Той излезе, облечен в златен брокат, когато го повикаха с името Ричард IV“ — така гласи една набързо надраскана бележка, която, предполагам, е от моя полубрат, Томас Грей, пъхната под стремето ми, когато извеждам децата на езда. Не съм видяла ръката, която я е завързала за ремъците на стремето, и мога да съм сигурна, че никой няма да каже, че съм я видяла и прочела. „Но когато кралят го разпита, той отрече. Тъй да бъде. Обърни внимание на това. Ако самият той го отрича, и ние можем да се отречем от него.“

Смачквам писмото на мъничка топка и го пъхвам в джоба си, за да го изгоря по-късно. Добре е, че Томас ми съобщи, и се радвам, че момчето е видяло едно приятелско лице в стая, пълна с врагове, преди да се отрече от претенциите си.

Получавам останалите новини така, както ги научава дворът, както ги научава Англия, в дълги тържествуващи съобщения от Хенри, написани лично от него, за да бъдат прочетени на висок глас, из цялата страна. Той изпраща многословни съобщения до кралете на християнския свят. Представям си как думите на Хенри биват оповестявани с гръмък рев на всеки селски пазарен площад, на всеки градски кръстопът, на стъпалата на селските църкви, на големите тържища. Той пише, сякаш съчинява история, а аз я чета почти с усмивка, сякаш съпругът ми си е наумил да бъде като Чосър, да разправи на хората на Англия една приказка за техния произход, да им предостави едновременно развлечение и обяснение. Той се превръща в историк на собствения си триумф, и едва ли аз съм единствената, която си мисли, че той си е въобразил една победа, която не е преживял в брулените от вятъра поля на Девън. Това е Хенри, авторът на рицарски истории, не истинският крал Хенри.