Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Не ме е страх — казва ми Артур, сякаш се вслушва в думите, за да разбере как звучат. — Не се страхувам. А вие?

Поглеждам го с открито лице и искрена усмивка.

— Не се страхувам — казвам. — Изобщо.

Когато се връщам в двореца, там е пристигнало отчаяно съобщение от Кортни. Бунтовниците са проникнали през портите на Ексетър, а той е ранен. Тъй като стените са били превзети, той е сключил примирие. Бунтовническата армия проявила милост, не е имало плячкосване, дори не са го взели в плен. Проявявайки почтеност, те го освобождават, а в замяна той им позволява да продължат нататък по Големия западен път, да се отправят към Лондон, и им обещава, че няма да ги преследва.

— Пуснал ги е да си вървят? — питам невярващо. — Да продължат към Лондон? Обещал е да не ги преследва?

— Не, ще наруши обещанието си — казва Хенри. — Ще му заповядам да наруши думата си. Обещание, дадено на бунтовници, не е нужно да бъде спазено. Ще му наредя да тръгне зад тях, да възпре отстъплението им. Лорд Добни ще връхлети върху тях от север, лорд Уилоуби де Броук ще атакува от запад. Ще ги смажем.

— Но той е дал обещание — казвам неуверено. — Дал е дума.

Лицето на Хенри е мрачно и гневно.

— Никое обещание, дадено на това момче, не важи пред Бога.

Слугите му влизат с шапката му, с ръкавиците, с ботушите му за езда, с пелерината му. Друг слуга изтичва до конюшните, за да поръча да приготвят конете му, телохранителите се събират в двора, един вестоносец потегля, за да поръча да приготвят всички топове и оръдия на Лондон.

— Отиваш при армията си? — питам. — Потегляш?

— Ще се срещна с Добни и неговите хора — казва той. — Ще ги превишаваме по численост в съотношение три към едно. С такава численост ще го победя.

Поемам си рязко дъх.

— Потегляш веднага?

Той ме целува разсеяно, със студени устни, почти мога да усетя мириса на страха му.

— Мисля, че ще победим — казва. — Доколкото мога да бъда сигурен, мисля, че ще победим.

— А какво ще правиш после? — питам. Не смея да назова момчето и да попитам как смята Хенри да постъпи с него.

— Ще екзекутирам всеки, който е вдигнал ръка срещу мен — казва той мрачно. — Няма да проявя милост. Ще наложа глоби на всички, които са ги оставили да минат и не са ги спрели. След като приключа, в Корнуол и Девън ще са останали единствено мъртъвци и длъжници.

— А момчето? — питам тихо.

— Ще го доведа в Лондон във вериги — казва той. — Всички трябва да видят, че той е нищожество. Ще го поваля в прахта, а когато всички разберат най-сетне, че той е просто някакво момче, а не принц, ще наредя да го убият.

Поглежда пребледнялото ми лице.

— Ще трябва да го видиш — казва горчиво, сякаш аз съм виновна за всичко това. — Ще поискам от теб да го погледнеш в лицето и да отречеш, че той е принц. И те съветвам да се постараеш да не изречеш нито дума, да не отправиш нито един поглед, да не издадеш дори шепот, нито дори дъх, които да покажат, че си го разпознала. На когото и да прилича, каквото и да говори, каквито и глупости да бълва, когато бъде попитан: по-добре се постарай да го гледаш с поглед на непозната, а ако някой те пита, не го познаваш.

Помислям си за малкия си брат, детето, което майка ми толкова обичаше. Спомням си как разглеждаше книжки с картинки на скута ми, как тичаше из вътрешния двор в Шийн с малък дървен меч. Казвам си, че видя ли веселата му усмивка и топлите му лешникови очи, няма да мога да се удържа да не посегна да го докосна.

— Ще се отречеш от него — заявява Хенри. — Или аз ще се отрека от теб. Ако някога, дори само с една дума, една прошепната дума, с първата буква на една дума, дадеш на някого, на когото и да е, да разбере, че разпознаваш този самозванец, този плебей, това вероломно момче, тогава ще те изоставя и ти ще живееш и умреш в абатството Бърмъндзи, както майка си. В немилост. И никога вече няма да видиш нито едно от децата си. Ще им кажа — на всяко от тях — че майка им е блудница и вещица. Точно като майка си, и нейната майка преди това.

Обръщам се с лице към него, с опакото на ръката си избърсвам целувката му от устата си.

— Не е нужно да ме заплашваш — казвам ледено. — Можеш да ми спестиш обидите си. Зная какъв е дългът ми на кралица, дългът пред сина ми. Няма да лиша от наследство собствения си син. Ще постъпя така, както смятам за правилно. Не се страхувам от теб, никога не съм се страхувала от теб. Ще служа на Тюдорите заради сина си — не заради вас, нито заради вашите заплахи. Ще служа на Тюдорите заради Артур — истински, законороден крал на Англия.