Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Всички гребци са в ливреи в зелено и бяло, цветовете на Тюдорите, дръжките на веслата са боядисани в бяло, а широката им част — в яркозелено. Хенри Тюдор е поръчал пролетни цветове през есента; изглежда, че нищо в Англия не е достатъчно добро за този млад нашественик. Макар че листата капят от дърветата като кафяви сълзи, за него всичко трябва да бъде зелено като свежа трева, бяло като майско цветче, сякаш за да убеди всички ни, че времето се е преобърнало наопаки и сега всички сме Тюдори.

Във втора баржа преминава Нейна светлост майката на краля, разположила се тържествуващо на висок стол, почти трон, за да могат всички да видят как лейди Маргарет най-сетне потегля да получи своето. Съпругът ѝ стои до стола ѝ, собственически подпрял едната си ръка върху позлатената облегалка, предан на този крал, както се кълнеше в преданост на предишния, и на онзи преди него. Девизът му, смехотворният му девиз, е Sans changer , което означава „постоянен, непроменим“, но единственото отношение, в което семейство Станли никога не се променят, е неизменната им вярност към собствените им интереси.

В следващата баржа е Джаспър Тюдор, чичото на краля, който ще носи короната по време на коронацията. Леля ми Катрин, неговата плячка от победата, стои до него, отпуснала леко длан върху ръката му. Тя не вдига поглед към прозорците ни, макар сигурно да се досеща, че гледаме. Гледа право напред, спокойна и уверена като стрелец с лък, докато отива да стане свидетелка на коронясването на нашия враг; красивото ѝ лице е напълно непроницаемо. Тя вече бе омъжена веднъж преди в услуга на семейството си, за млад мъж, който я мразеше; привикнала е към външен блясък и унижение у дома. Това беше цената, която плати, задето цял живот беше едно от красивите момичета Ривърс, винаги толкова близо до трона, че тази близост остави у нея следа като белег от рана.

Майка ми обгръща с ръка талията ми, докато гледа процесията заедно с мен. Не казва нищо, но зная, че си мисли за деня, когато стояхме в убежището в мрачната крипта под параклиса на абатството, гледайки как кралските баржи плакат надолу по реката, когато короноваха чичо ми Ричард и пренебрегнаха законния наследник, моя брат Едуард. Тогава си мислех, че всички ще умрем в тъмнина и самота. Мислех си, че някоя нощ за нас безшумно ще дойде палач. Мислех си, че може би ще се събудя за миг от тежестта на възглавница върху лицето ми. Мислех си, че никога повече не ще видя слънчева светлина. Тогава бях млада и си мислех, че скръб, дълбока като моята, може да доведе единствено до смърт. Бях опечалена от смъртта на баща си и изплашена от отсъствието на братята си, и си мислех, че скоро и аз ще умра.

Сега си давам сметка, че това е третата баржа, отправяща се към победоносна коронация, която минава край майка ми. Когато бях още съвсем малка, а брат ми Едуард дори още не беше роден, тя пак трябваше да се укрие в убежище, когато баща ми, кралят, беше прогонен от Англия. Върнаха стария крал и майка ми се унижи да гледа навън през ниския мръсен прозорец на криптата под Уестминстърското абатство, за да види как лейди Маргарет и нейният син Хенри преминават величествено по реката, за да ознаменуват победата на възстановения на престола крал Хенри Ланкастър.

Тогава бях съвсем малка, и затова не си спомням корабите, плаващи покрай нас, нито тържествуващата майка и малкия ѝ син на борда на баржа, окичена с червени рози; помня обаче натрапчивия мирис на речна вода и влага. Помня как нощем плачех, докато заспя, напълно объркана и неспособна да разбера защо изведнъж бяхме заживели като бедняци, криейки се в крипта под параклиса, вместо да се наслаждаваме на най-прекрасните дворци в кралството.

— Това е третия път, когато виждате лейди Маргарет да минава триумфално с баржата си покрай вас — отбелязвам пред майка ми. — Веднъж, когато крал Хенри беше възстановен на престола и тя бързаше първа да стигне до двора и да му представи сина си, веднъж, когато съпругът ѝ се ползваше с висшето благоволение на Ричард и тя носеше шлейфа на кралица Ан по време на коронацията, а вижте, сега отново преминава покрай вас.

— Да — признава тя. Виждам как сивите ѝ очи се присвиват, докато гледа пищно позлатената баржа и гордо веещите се знамена. — Но винаги я намирам толкова… неубедителна, дори в най-великите ѝ триумфи — казва тя.

— Неубедителна ли? — повтарям странната дума.

— Тя винаги прилича на жена, към която са се отнесли зле — казва майка ми, и весело се разсмива на глас, сякаш поражението е просто едно завъртане на колелото на съдбата и лейди Маргарет не е във възход и не е инструмент на святата Божия воля, както си мисли, а просто е извадила късмет при това завъртане, и почти със сигурност ще падне при следващото. — Винаги ми е приличала на жена, която има много поводи да се оплаква — обяснява майка ми. — А с такива жени винаги се отнасят зле.