Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Не сме поканени — казва майка ми кратко.

— Това е оскърбление! Той трябва да покани Елизабет там!

Майка ми присвива рамене.

— А ако я посрещнат с ликуване? Ако започнат да викат имената ни? — пита тя тихо. — Знаеш как хората биха надавали приветствени възгласи за нея, ако я видят. Знаеш колко обичат лондончани династията Йорк. Ами ако хората ни видят и покажат, че предпочитат моя племенник Едуард Уорик? Ами ако обсипят с дюдюкане и хули династията на Тюдорите и покажат, че искат да ги управлява династията Йорк? На коронацията му? Той няма да рискува да си навлече това.

— Там ще има сродници на Йорк — изтъква Катрин. — Твоята зълва Елизабет се е „пребоядисала“, след като нейният съпруг, херцогът на Съфолк, отново промени симпатиите си. Синът ѝ, Джон дьо ла Поул, когото крал Ричард посочи за свой наследник, е измолил прошка от Хенри и следователно те ще бъдат там.

Майка ми кимва.

— И е редно да бъдат — казва тя. — Сигурна съм, че ще му служат вярно.

Леля ми Катрин изсумтява презрително, а майка ми не успява да сдържи усмивката си.

Отивам да намеря Сесили.

— Ще се омъжиш — казвам рязко. — Чух майка ни и леля Катрин да го казват.

Тя пребледнява.

— За кого?

Веднага разбирам как се бои, че отново ще бъде унижена чрез брак с някой нисш поддръжник на нашествието на Тюдор.

— Всичко е наред — казвам. — Лейди Маргарет е все още твоя приятелка. Омъжва те за своя полубрат, сър Джон Уелс.

Тя се разтърсва от ридание и се обръща към мен:

— О, Лизи, толкова се страхувах… толкова се страхувам…

Обгръщам раменете ѝ с ръка.

— Знам.

— И не можех да направя нищо. А когато баща ни беше жив, всички ме наричаха „принцеса на Шотландия“, защото щях да се омъжа за шотландския крал! И после да бъда принизена до положението на лейди Скроуп! А после — изобщо да нямам име! О, Лизи, бях зла към теб.

— Към всички — напомням ѝ.

— Знам! Знам!

— Но сега ще бъдеш виконтеса! — възкликвам. — И несъмнено ще се чувстваш по-добре. Лейди Маргарет облагодетелства семейството си преди всички останали, а Хенри дължи на сър Джон признателност за подкрепата му. Ще му дадат нова титла и земи. Ще бъдеш богата, ще бъдеш знатна, ще бъдеш роднина на Нейна светлост майката на краля, ще бъдеш — какво всъщност? — наполовина нейна зълва, и сродница на фамилията Станли.

— Нещо за сестрите ни? А за братовчедка ни Маргарет?

— Все още нищо. Томас Грей, синът на мама, ще си дойде у дома по-късно.

Сесили въздъхва. Нашият полубрат ни беше като баща, беше ни пламенно предан, откакто се помнехме. Дойде с нас в убежището, излизайки само за да се опита да освободи братята ни в едно тайно нападение на Тауър; служеше в двора на изгнаника Хенри, като се опитваше да поддържа съюза ни с него и шпионираше за всички ни през цялото време. Когато майка ни се увери, че Хенри е враг, от когото трябва да се боим, тя повика Томас да се върне у дома, но Хенри го залови, когато заминаваше. Оттогава той е пленник във Франция.

— Помилван ли е? Кралят му е простил?

— Мисля, всички знаят, че той не е сторил нищо лошо. Беше заложник за подсигуряването на съюза ни. Хенри го остави като залог при френския крал, но сега, когато Тюдор вижда, че сме покорни, може да освободи Томас и да изплати дълга си на французите.

— А ти? — пита настойчиво Сесили.

— Очевидно Хенри ще се ожени за мен, защото не може да се измъкне от уговорката. Но никак не бърза. Явно всички знаят, че се опитва да се отметне.

Тя ме поглежда съчувствено и казва:

— Това е оскърбление.

— Така е — съгласявам се. — Но аз искам само да бъда кралица редом с него. Не го желая като мъж, затова не ме е грижа, че не ме иска като своя съпруга.

Гледам от прозореца на спалнята си как баржата за коронацията се спуска по реката до Тауър, ескортирана от десетки кораби. Чувам как музиката ехти звънко над водата. Позлатата на кралската баржа е обновена, откакто за последен път плавахме с нея, и тя блести, яркозлатиста над студената вода, а на носа и кърмата тържествуващо се веят знамената с червения дракон на Тюдорите и назъбената решетка на крепостна врата на Боуфорт. Самият Хенри е миниатюрна фигура. На това разстояние виждам само дългата му мантия от пурпурно кадифе, поръбена с хермелин. Застанал е така, че всички по бреговете на реката да могат да го видят, с ръце на хълбоците, върху повдигнатата част на палубата в дъното на баржата. Засенчвам очи и се взирам в него. За първи път виждам мъжа, за когото ще се омъжа, и от това разстояние той не е по-голям от връхчето на кутрето ми. Баржата се плъзга пред очите ми, отвеждайки моя годеник да бъде коронясан без мен, и той дори не знае, че го наблюдавам. Не би предположил, че притиснах малкия си пръст към дебелото прозоречно стъкло, за да му взема мярката, а после щракнах презрително с пръсти.