Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Държа Мери в ръце, и имам чувството, че я принасям като жертвен дар за потушаване на гнева му. В Шотландия може и да живее един син на Йорк, който въоръжава и подготвя войниците си, но тук, в любимия ни дворец Шийн, аз дарих Хенри с принцеса за Тюдорите, а той дори не иска да я погледне.

— Нищо ли не можем да направим, за да убедим крал Джеймс да не се съюзява с… с момчето?

Хенри ме стрелва с потайния си поглед.

— Предложих му съюз — признава той. — Няма значение, ако това не ти се нрави. Съмнявам се, че съюзът ще изтрае дълго. Вероятно никога няма да се наложи да я изпратим.

— Да изпратим коя?

Той придобива смутено изражение.

— Маргарет. Дъщеря ни Маргарет.

Поглеждам го, сякаш е луд.

— Дъщеря ни е на шест години — изтъквам очевидното. — Нима мислиш да я омъжиш за краля на Шотландия, който е — на колко? — повече от двайсет?

— Смятам да я предложа за негова съпруга — казва той. — Когато тя стане на възраст за женене, той ще е едва някъде към трийсетте, това не е лош брак.

— Но, милорд — това означава да избереш съпрузи и съпруги за всичките ни деца, воден единствено от мисълта за онова момче. Нали вече обеща Артур на Испания, ако те пленят момчето?

— Няма да отиде. Прекалено прозорлив е.

— И следователно си готов да дадеш малката ни дъщеря на своя враг, за да се добереш до момчето?

— Нима би предпочела да се разхожда на свобода? — процежда той.

— Не, разбира се, че не! Но…

Вече съм казала твърде много и съм пробудила страховете на Хенри.

— Ще я предложа като съпруга за краля на Шотландия, а в замяна той ще ми предаде момчето в окови — казва Хенри безцеремонно. — И независимо дали, когато казвате, че не искате такъв брак, целта ви е да пощадите малкото ни момиче или момчето, това не променя нищо. Тя е принцеса от рода на Тюдорите, трябва да бъде омъжена там, където може да служи на интересите ни. Тя трябва да изпълнява дълга си, както аз трябва да изпълнявам моя — всеки ден. Както трябва да прави всеки от нас.

Стисвам по-здраво бебето.

— Също и това дете ли? Почти не си я погледнал. Нима всяко от децата ни има стойност единствено като карта, която да изиграеш? Точно в тази игра? В тази единствена, неспирна, неравностойна война срещу едно момче?

Той дори не е ядосан, изражението му е горчиво, сякаш дългът му тежи, сякаш той е по-тежък от всичко, с което би обременил някой друг.

— Разбира се — казва той направо. — И ако Маргарет е цената за смъртта на момчето, тогава за мен това е добра сделка.

Това лято на лицето на Хенри се появяват две нови дълбоки бръчки, които се спускат от носа към устата му и подчертават привичната му гримаса с извърнати надолу ъгълчета на устните. Обичайното му смръщване оставя следите си по лицето му, когато до него един след друг пристигат доклади за подготовката на шотландците за война и несигурността на укрепленията в северна Англия. Половината от дребните поземлени аристократи на север вече са прекосили границата на Шотландия, за да бъдат с момчето, а близките, които са оставили, не проявяват готовност да тръгнат на бой в подкрепа на Хенри срещу родствениците си.

Всяка вечер след вечеря Хенри отива в покоите на майка си и двамата броят, отново и отново, имената на онези, на които могат да се доверят в Северна Англия. Нейна светлост е съставила списък на хората, в които могат да бъдат сигурни, и на онези, в които се съмняват. Виждам и двата списъка, когато влизам в покоите ѝ да ѝ пожелая лека нощ. Свитъкът с имената на онези, на които имат доверие и които смятат за способни, е притиснат с една мастилница, с перо до нея, сякаш се надяват да запишат още имена, да добавят предани хора. Разгънатият свитък с имената на онези, на които нямат доверие, виси над ръба на масата и се спуска към пода. Едно след друго са написани имена с въпросителен знак до тях. Нищо не би могло да покаже по-ясно, че кралят и майка му се страхуват от собствените си сънародници и сънароднички, че кралят и майка му броят приятелите си и намират списъка за твърде кратък, че кралят и майка му броят враговете си и виждат как броят им расте с всеки изминал ден.

— Какво искаш? — изсъсква ми Хенри.

Повдигам вежди пред тази грубост, проявена пред майка му, но ѝ правя реверанс, като казвам много тихо:

— Идвам да ви пожелая лека нощ, почитаема майко.

— Лека нощ — казва тя. Почти не вдига поглед, угрижена е също като сина си.

— Днес на път за параклиса ме спря една жена и ме попита дали дългът ѝ към краля може да бъде опростен, или може да ѝ бъде отпуснат по-дълъг срок, за да плати — казвам. — Доколкото разбирам, съпругът ѝ се е провинил в дребно нарушение, но не му позволили да си избере наказанието. Трябва да плати глоба, много тежка глоба. Тя казва, че ще изгубят къщата и земята си и ще бъдат разорени. Казва, че той би предпочел да излежи определено време в затвора, отколкото да види съсипано всичко, за което е работил. Казва се Джордж Уайтхаус.