Филипа Грегъри - Укротяването на кралицата

— Знам, че съм благословена, избрана сред всички други жени — правя много нисък реверанс. — За мен ще е огромна чест да бъда ваша съпруга.

Той улавя ръката ми и я поднася към устните си. Никога не е имал никакви съмнения, но е доволен да ме чуе как описвам себе си като благословена.

— Ще седите до мен на вечеря — обещава. — А херолдът ще оповести новината.

Той тръгва, стиснал дланта ми под ръката си, и така въвеждаме всички през двойните врати в голямата зала. Лейди Мери върви от другата му страна. Не мога да я видя зад широката му гръд, а тя не се опитва да надзърне към мен. Представям си лицето ѝ, застинало и безизразно, и знам, че сигурно изглеждам по същия начин. Сигурно изглеждаме като две бледи сестри, въвеждани на вечеря от огромен баща.

Виждам високата маса с трона и с по един стол от двете му страни: сигурно началникът на слугите, които поднасят храната, е поръчал да поставят столовете. Дори той е знаел, че кралят ще настоява да чуе отговора ми, докато влизаме на вечеря, и че ще трябва да кажа „да“.

Тримата се изкачваме на подиума и заемаме местата си. Пищният балдахин от златен брокат покрива трона на краля, но спира точно преди стола ми. Едва когато стана кралица, ще се храня под балдахин от златен брокат. Поглеждам надолу из залата към стотиците хора, взиращи се в мен. Те се побутват и сочат, когато осъзнават, че аз ще бъда новата им кралица, фанфарите изсвирват пронизително и херолдът пристъпва напред.

Виждам старателно овладяното изражение на Едуард Сиймор, когато отбелязва появата на нова съпруга, която ще доведе собствени съветници, ново кралско семейство, нови кралски приятели, нови кралски служители. Сигурно се опитва да прецени доколко застрашавам положението му като шурей на краля, брат на кралицата, която почина трагично при раждане. Не виждам брат му, Томас, и не поглеждам да видя дали е тук и ме наблюдава. Взирам се невиждащо надолу из дългата зала и се надявам той да вечеря някъде другаде тази вечер. Не го търся с поглед. Не трябва да го търся никога повече, докато съм жива.

Моля се за напътствия, за сбъдването на Божията воля, не на моята; моля се собствените ми упорити желания да се подчинят на Неговата цел, а не на моята. Не знам къде може да се открие Бог — в старата църква на ритуалите и изображенията на светците, чудесата и поклоненията, или в новите ритуали с молитви на английски и четене на Библията, но трябва да Го намеря. Трябва да Го намеря, за да потуша страстта си, да обуздая собствените си стремежи. Ако се налага да застана пред олтара Му и чрез обетите си да се обрека на още един брак без любов, Той трябва да ме подкрепи. Не мога — зная, че не мога — да се омъжа за краля без Божията помощ. Не мога да се откажа от Томас, освен ако не вярвам, че го правя за велика кауза. Не мога да се откажа от първата си любов, от единствената си любов, от нежната си, изпълнена с копнеж, пламенна любов към него, към този неповторим, неустоим мъж, освен ако Божията любов не ме залее на нейно място.

Моля се като послушница, пламенно. Моля се, коленичила до архиепископ Кранмър, който се е върнал в двора, без срещу него да бъде изречена дори една дума, почти сякаш едно обвинение в ерес е просто стъпка в танц, напред, после назад, и после завъртане. Неразбираемо е за мен, но изглежда, че кралят е подлъгал членовете на съвета си да повдигнат обвинение срещу архиепископа, а после се е обърнал против тях и е наредил на архиепископа да разследва хората, повдигнали обвиненията. Така че сега приближените на Стивън Гардинър тръпнат от страх, а Томас Кранмър се завръща уверено в двора, сигурен в благоволението на краля, и коленичи до мен, с извърнато нагоре старо, набраздено от бръчки лице, докато аз се моля безмълвно, опитвайки се да прекова страстта си към Томас в любов към Бог. Но дори сега — каквато съм глупачка — дори насред най-пламенната молитва, вдигнала очи към разпятието, това, което виждам, е смуглото лице на Томас: със затворени очи, достигнал кулминацията на екзалтираното си състояние. Принудена съм да стисна здраво очи и да се помоля още малко.

Моля се, коленичила до лейди Мери, която отбелязва издигането ми с нищо повече от тиха похвала към мен и сдържани поздравления към баща си. Имало е твърде много мащехи между мъченичеството на майка ѝ и моето пристигане, за да негодува, че се стремя да се издигна до мястото на Катерина Арагонска, твърде много, за да ме поздрави с надежда. Последната мащеха се задържа по-малко от две години, онази преди това — шест месеца. Бих могла да се закълна, че докато коленичи до мен в безмълвна молитва, лейди Мери тайно си мисли, че ще ми трябва Божията помощ, за да се издигна до положението на майка ѝ, и Божията помощ, за да се задържа там. Начинът, по който свежда глава и се кръсти в края на молитвите си и ми хвърля кратък, съжалителен поглед, ми подсказва, че според нея Божията помощ няма да е достатъчна. Гледа ме така, сякаш съм жена, която върви в тъмнината, светейки си само с една малка свещ на фона на влажните сенки — а после свива леко рамене и се извръща.