Филипа Грегъри - Укротяването на кралицата

— Брат ми ще осигури на вас и на Англия съюз, който ще трае вечно — обещава Едуард припряно. — Затова замина така набързо, за да се заеме с работата веднага.

Обръщам глава от единия към другия, като някоя от малките механични фигурки, които майсторите на часовници изработват. Тик-так: единият говори, после другият. Так-тик: обратното. Затова се сепвам, когато кралят се обръща към мен рязко, неочаквано, и пита:

— Ще ви липсва ли сър Томас? Ще ви бъде ли мъчно за него, лейди Латимър? Той е голям любимец на вас, дамите, нали?

Разгорещено се каня да отрека, но после съзирам клопката.

— Сигурна съм, че ще липсва на всички ни — казвам с безразличие. — Той е весела компания за по-младите. Радвам се, че остроумието му може да послужи добре на ваше величество, макар че не успя да въздейства на мен.

— Не харесвате ухажори с изтънчени обноски?

Той ме наблюдава изпитателно.

— Аз съм пряма жена от Севера — казвам. — Не ми допадат многото празни приказки.

— Очарователно! — заявява високо Едуард Сиймор, докато кралят се смее на провинциалния ми говор и щраква с пръсти да повика пажа, който сваля крака му от столчето, а после двамата го издърпват с усилие на крака и го подкрепят, когато залита. — Ще влезем на вечеря — заявява той. — Толкова съм гладен, че бих могъл да погълна цял вол! А вие трябва да се подкрепите, лейди Латимър. И вие ще трябва да изпълнявате службата си! Искам здрава съпруга!

Правя реверанс, когато минава с поклащаща се походка покрай мен, с отмалели крака, огъващи се под тежестта му, единият му прасец е издут от дебелата превръзка, увита около сълзящата рана. Изправям се и тръгвам редом с лейди Мери. Тя ми отправя хладна, пестелива усмивка и не казва нищо.

Трябва да си избера девиз. С Нан сме в спалнята ми, залостили вратата за всички, и сме се проснали на леглото ми; свещите догарят.

— Помниш ли всичките? — питам я любопитно.

— Разбира се, че помня. Виждах как издълбават инициалите на всяка от тях по всяка дървена греда и по всяка каменна розетка във всеки дворец. А после виждах как ги откъртват от камъка и дълбаят дървото, за да ги заличат и да поставят нови инициали. Бродирала съм всеки девиз на знамена за сватбите им. Виждала съм всеки герб, прясно изрисуван с боя. Виждала съм как гравират върху кралската баржа щитовете с гербовете им, а после ги обгарят, за да ги заличат. Разбира се, че помня всички до един. Защо да не ги помня? Присъствах на възцаряването на всяка една, присъствах и когато ги отвеждаха. Майка ни ме изпрати на служба при кралицата на Англия, Катерина Арагонска, и ме накара да обещая винаги да съм предана на кралицата. Никога не си беше представяла, че ще има шест кралици. Никога не беше и сънувала, че ти ще си една от тях. Попитай ме за девиза на която и да е. Зная ги всичките!

— Ан Болейн — казвам напосоки.

— „Най-щастливата“ — казва Нан с груб смях.

— Ан дьо Клев?

— „Бог ме изпрати да пазя доброто.“

— Катрин Хауард?

Нан прави гримаса, сякаш споменът е горчив.

— „Ничия друга воля, освен неговата“, бедната малка лъжкиня — казва тя.

— Катерина Арагонска?

Този го знаем и двете. Катерина беше обична приятелка на майка ми, мъченица на вярата си и на ужасните изневери на съпруга си.

— „Смирена и вярна“, Бог да я благослови. Никога друга жена не е била по-смирена и по-унижавана. Никога друга жена не е била по-предана.

— Какъв беше девизът на Джейн? — Джейн Сиймор винаги ще си остане любимата съпруга, каквото и да казвам или правя. Тя го дари със син и умря, преди да му е омръзнала. Сега той си спомня една съвършена жена, повече светица, отколкото съпруга, и дори успява да изстиска от очите си няколко горещи малки сълзи за нея. Но сестра ми, Нан, помни, че Джейн е умряла ужасена и сама, питайки за съпруга си, и никой нямал смелостта да ѝ каже, че е заминал.

— „Обречена да служи и да се покорява“ — казва Нан. — С вързани ръце и крака, ако трябва да бъдем честни.

— Обвързана? Кой я е вързал?

— Като куче, като робиня. Онези нейни братя му я продадоха, като пиле за клане с вързани криле и крака. Изкараха я на пазара, изложиха за я продан под носа на кралица Ан. Овързаха я и я натъпкаха, и я натикаха в горещите като пещ покои на кралицата, сигурни, че кралят ще поиска да я вкуси.

— Недей.

И двамата ми предишни съпрузи живееха далече от двора, далече от клюките на Лондон. Когато получавах някоя вест от Лондон, тя беше остаряла със седмици и идваше, оцветена с розовия отблясък на разстоянието, както бе разказана от пътуващите търговци, или в някоя рядка набързо надраскана бележка от Нан. Слуховете за кралските съпруги, които идваха и си отиваха през годините, бяха като вълшебни приказки, в които се разказваше за въображаеми същества: красивата млада блудница, дебелата германска херцогиня, майката-ангел, починала при раждане. Не притежавам дори частица от проницателния цинизъм на Нан по отношение на неговия двор, не знам и половината от това, което знае тя. Никой не знае всички тайни, които е чула. Дойдох в двора едва в последните месеци от живота на покойния ми съпруг Латимър, и срещнах стена от пълно мълчание, обкръжаваща всяко споменаване на последната кралица, и в никое от тези споменавания нямаше щастливи спомени за нея.