Филипа Грегъри - Укротяването на кралицата

— По-добре е твоят девиз да бъде обещание за вярност и смирение — казва Нан. — Той те издига до високо положение. Трябва да обявиш публично, че си признателна, че ще му служиш.

— Не съм смирена по природа — казвам с лека усмивка.

— Трябва да бъдеш признателна.

— Искам нещо, свързано с милост и благоволение — съгласявам се.

Съзнанието, че такава е Божията воля, е единственото нещо, което ще ме направлява.

— Не, не можеш да кажеш нищо такова — предупреждава ме тя. — Трябва да е Бог в лицето на съпруга ти, Бог в лицето на краля.

— Искам Бог да ме напътства. Той трябва да ми помогне. Искам нещо от рода на „Всичко, което правя, е за Бог“.

— „Всичко, което правя, е за Него“? — предлага тя. — Тогава звучи, сякаш мислиш единствено за краля.

— Но това е лъжа — казвам безцеремонно. — Не искам да си служа с хитроумни думи, които да означават две неща едновременно, като придворна или лукав свещеник. Искам девизът ми да бъде нещо ясно и искрено.

— О, не бъди такава безцеремонна севернячка!

— Просто честна, Нан. Просто искам да е вярно.

— Какво ще кажеш за: „Полезна във всичко, което правя“? Не се уточнява полезна на кого — знаеш, че става дума за Бог и за реформираната религия, но не е нужно да го уточняваш.

— „Полезна във всичко, което правя“ — повтарям без особено въодушевление. — Не е много вдъхновяващо.

— „Най-щастливата“ беше мъртва след три години и половина — казва Нан рязко. — „Ничия друга воля освен неговата“ се срещаше тайно с любовника си. Това са девизи, а не предсказания.

Лейди Елизабет, дъщерята на Ан Болейн, е доведена от малкия си двор в Хатфийлд, за да се запознае с мен, новата ѝ мащеха — четвъртата за седем години, — и кралят решава, че тази среща ще бъде официална и публична, така че деветгодишното дете е принудено да влезе в огромната зала за аудиенции в Хамптън Корт, претъпкана със стотици хора: гърбът ѝ е сковано изправен, лицето ѝ — бяло като муселина в горната част на роклята ѝ. Изглежда като дете на актьор, родено да върви по сцена от преобърнати каруци, самотна в тълпата, само външна показност и никаква солидна опора. Страхът я загрозява, бедното малко създание, с коса с цвят на бакър, грубо прибрана назад под шапчицата, със стисната уста, с ококорени тъмни очи. Тя върви, както я е учила гувернантката ѝ, с вдървен гръб, със сковано вдигната глава. В мига, в който я виждам, изпитвам такова съжаление към нея, бедното малко момиче — майка ѝ, обезглавена по заповед на краля, преди тя да е навършила и три години, собствената ѝ безопасност вечно несигурна, когато за една нощ е паднала от положението си на кралска наследница до това на незаконна дъщеря на краля. Самото ѝ име беше сменено — от принцеса Елизабет на лейди Елизабет, и вече никой не ѝ правеше реверанс, когато ѝ поднасяше хляб и мляко.

Не виждам заплаха в това дребно момиченце. Вместо това виждам малко момиче, което никога не е познавало майка си, което дори не е било сигурно в името си, което рядко е виждало баща си, и което е било обичано само от слугите, които успяват да се задържат на служба благодарение на късмета си и работят за нищо, когато кралският ковчежник забрави да им плати.

Тя крие ужаса си зад скована официалност — притежава царствен блясък, който я обгръща като черупка, но съм сигурна, че отвътре нежното малко създание се присвива като стрида от Уитстейбъл, напръскана с лимонов сок. Прави нисък реверанс на баща си, а после се обръща и прави реверанс на мен. Говори ни на френски, изказвайки признателността си, че баща ѝ я допуска при себе си, и радостта си да поздрави новата си почитаема майка. Откривам, че я наблюдавам почти сякаш е бедно малко животинче от менажерията в Тауър, на което кралят нарежда да прави номера.

После виждам как Елизабет и лейди Мери си разменят бърз поглед и осъзнавам, че те наистина са сестри, и двете боящи се от баща си, напълно зависими от прищевките му, несигурни в положението си в света и инструктирани никога да не правят дори една погрешна стъпка по една изключително несигурна пътека. Лейди Мери е била принудена да прислужва на Елизабет, когато принцесата е била бебе, но това не е успяло да породи враждебност. Лейди Мери е обикнала своята полусестра и сега кима окуражително, докато гласчето треперливо изрича френските думи.

Надигам се от мястото си и слизам бързо от подиума. Улавям студените ръце на Елизабет и я целувам по челото.

— С радост ви приветствам с добре дошла в двора — казвам ѝ на английски, защото кой говори на чужд език с дъщеря си? — И много ще се радвам да бъда ваша майка и да се грижа за вас, Елизабет. Надявам се, че ще ме приемете наистина като майка, и че заедно ще бъдем семейство. Надявам се, че ще се научите да ме обичате и вярвам, че ще ви обичам като родна дъщеря.