Василий Ян - Чингис хан

„Кулата на вечното забвение“ се намираше край двореца на Хорезъм шаха. Едната й страна гледаше към площада. Като се приближаваше към нея, Кара-Кончар разглеждаше малките кръгли отдушници, заместващи прозорците, и мислеше: „Къде, зад кой прозорец е скрита тя, цветето на пустинята? Жива ли е? А ако е жива, запазила ли е сладостните черти на невинното си лице, блестящите очи и нежните девичи ръце? В тази ужасна кула хората загубват ума си, жените се превръщат в старици… Може би и Гюл-Джамал, прикована с верига към стената, сега…“ и той се ужаси, като си помисли, кого може види. По-добре смърт, веднага смърт в бой, отколкото да види нея, светлината на живота му, като друга, обезобразена, безумна…

В подножието на кулата, близо до ниската желязна врата, на стъпалата дремеше брадат страж с крива стара сабя на коленете. Край него на килимче лежаха няколко сухи резена хляб и в дървена чашка — два медни дирхема. Сега роднините лошо се грижат за затворниците! Мислят само за себе си, как самите те да се спасят! А през отдушниците на стените се промъкваха костеливи, сухи ръце и се чуваха викове:

— Спомнете си за страдащите! Хвърлете къс хляб на лишените от светлина!

— Ей, старче, приближи се! — каза Кара-Кончар на стражника.

Старикът се сепна, поклати сивата си брада и се взря в джигита, без дори да си помисля да става.

— Какво искаш?

Кара-Кончар се приближи и старецът се понадигна.

— Вземи тази монета и ми разкажи много ли нови заточеници са пристигнали в тъмницата.

— И много да са, това теб не те засяга!

— Но навярно и старите не са малко?

— Който не е пукнал от мръсотия, кърлежи и глад, още виси на косъма на надеждата.

— Ето ти още един динар. Кажи ми има ли сред затворниците жени?

— Има две старици; изпрати ги новият султан, защото били магьосници и искали да му стоварят болест.

— А млади жени няма ли?

— Какво си се лепнал за мене? Кой си ти, съдия, началник на палачите или старши имам на мечета? Не смея да разговарям с теб. Може и разбойник да си и да искаш да освободиш другите главорези. Вземи си парите и се пръждосвай оттука.

Кара-Кончар вдигна камшика си и понечи да удари стражника, но нечия ръка внимателно го задържа. Висок старец с дълги до раменете коси, облечен във вехта окъсана дреха, с пламтящи очи срещна гневния взор на младия мъж.

— Явно не знаеш тукашните обичаи и затова говориш така със стареца. Да се махнем оттук и ще ти обясня. Виж, докато ти говореше, през вратата вече излязоха десет палачи — джандарите на султана; те непрестанно гледат насам и са готови да се нахвърлят връз теб… По-скоро да се махнем оттук, чуй ме и ме следвай.

Джигитът тръгна с коня си след странния старец. В пресечката той още повече ускори крачка и скоро свърна в глуха улица. Там спря.

— Не се учудвай, че те заговорих. Вече цяла година ходя до тъмницата и предавам хляб на господаря си, който е хвърлен в подземието. Наричат го Мирза-Юсуф, беше летописец при Хорезъм шаха Мохамед. Шахът бе благосклонен към него. Но когато старата хиена Теркен-Хатун стана в Хорезъм „великият меч на гнева и копието на могъществото“, тя не се смили нито над белите коси, нито над слабостта на Мирза-Юсуф и го хвърли в подземието…

— Но за какво?

— За това, че той в своята книга я наричаше „черно петно върху плаща на могъщия Хорезъм“ и описа всичките й подлости. За това донесоха на шахкинята светите имами и сега аз ходя из града, прося подаяния и ги отнасям в тъмницата, за да нахраня безпомощния старец. Чакам, за да нахлуят в този град незнайните чергари. Когато колят населението и джандарите се разбягат като мишки, ще дотърча до тъмницата, ще удуша със собствените си ръце този подъл страж и ще пусна на свобода всички затворници, а с тях и стария Мирза-Юсуф. А сам тогава ще замина в родината си.

— А далече ли е тя?

— Далече е! Аз съм от руската земя, и ме наричат Саклаб, а по нашему — дядо Слава.

Кара-Кончар се замисли.

— Кажи ми, бек-джигите, кого търсиш? — продължи старецът. — Може би мога да ти помота.

— Много ли жени има в тъмницата? Стражът каза, че има само две старици.

— Излъгал те е! Забеляза ли в кулата, високо под покрива, малки отдушници? Там има малки килийки. В тях са затворени няколко жени от харема на шаха за това, че са се оказали непокорни.

— Има ли сред тях тюркменки?

Старецът се замисли.

— Всичко ще разбера. Този страж обича парите. Въпреки че е облечен в дрипи, е много богат. От всички подаяния в полза на затворниците им дава едва половината, а всичко останало взима за себе си. Има и къща, и градина, и харем с осем жени… Ще се опитам да ти помогна. Виждаш ли тази стара къщурка под дървото — тук по-рано живееше моят стопанин, летописецът Мирза-Юсуф. Пазя дома и книгите му… Той имаше възпитаничка, Бент-Занкиджа; тя му помагаше да преписва книгите. Но отиде в Бухара и после изчезна. И ето че останах сам…